Клайв Къслър - Дракон bg

Сакагава кимна разсеяно.

— Те трябва да са избягали от кораба малко след това. Повече от странно е, че не са взели дневника със себе си.

Бавно, без да бърза, Стеен влезе в свързочното помещение. Умът му се напрягаше да разбере смисъла на последната записка в дневника. Внезапно се спря и протегна ръка, за да се подпре на рамката на вратата. Стаята се завъртя пред очите му. Прилоша му. В гърлото му се покачи жлъчен сок, който той с усилие преглътна надолу. След малко пристъпът изчезна така бързо, както бе дошъл.

Той отиде с неравномерна стъпка до радиото и извика „Нарвик“.

— Първи офицер Стеен вика капитан Корволд. Край.

— Да, Оскар — отговори Корволд. — Продължавай.

— Не си губете времето да търсите лодките. От дневника на „Дивайн стар“ може да се предположи, че екипажът е напуснал кораба преди тайфунът да ги връхлети с пълна сила. Те са заминали преди близо два дни. Досега ветровете може да са ги закарали на двеста километра оттук.

— При условие, че са оцелели.

— Което е малко вероятно.

— Добре, Оскар. Съгласен съм. Безполезно е да ги търсим. Сторихме всичко, което се очакваше от нас. Известих за бедствието американските морски спасителни екипи в Мидуей и Хаваи, както и всички съдове в района. Веднага щом достигнете скоростта, при която корабът се подчинява на руля, ние ще подновим курса си към Сан Франциско.

— Разбрано — отвърна Стеен. — Отивам в машинното, за да видя докъде е стигнал Андерсон.

Стеен едва бе свършил съобщението си, когато корабният телефон иззвъня.

— Тук е мостикът.

— Мистър Стеен — каза един отпаднал глас.

— Да, какво има?

— На телефона е матрос Арне Мидгаард, сър. Можете ли да слезете веднага на товарна палуба С? Мисля, че открих нещо.

Гласът на Мидгаард секна внезапно и Стеен дочу шум от повръщане.

— Мидгаард, лошо ли ти е?

— Моля, побързайте, сър.

Връзката се прекъсна.

Стеен извика на Сакагава:

— Кой бутон да натисна за машинното?

Никой не отговори. Стеен се върна в щурманската кабина. Сакагава седеше вътре блед като платно и дишаше учестено. Той вдигна поглед и заговори, като мъчително си поемаше дъх за всяка дума.

— Четвъртият бутон… звъни в машинното.

— Какво ти е? — попита с тревога Стеен.

— Не знам. Чувствам се… ужасно… повърнах два пъти.

— Дръж се — рязко каза Стеен. — Ще събера другите и се махаме от този кораб на смъртта.

Той сграбчи телефона и позвъни в машинното. Никой не отговори. Обля го вълна от страх. Страх от някаква неизвестна сила, което ги поразяваше. Той си представи как целият кораб е изпълнен с дъх на смърт.

Стеен хвърли един бърз поглед върху схемата на палубите, поставена върху една от преградните стени, и се спусна стремглаво надолу по вертикалната стълба, като взимаше по шест стъпала наведнъж. Опита се да затича към огромните трюмове, където бяха разположени колите, но стомахът му се сви в пристъп на гадене и той закрета, олюлявайки се по коридора, като пияница по някоя задна уличка.

Накрая той влезе в товарната палуба С, препъвайки се през прага на вратата. На сто метра по посока на кърмата и носа пред него се простираше едно огромно море от автомобили с най-различни цветове. Удивителното бе, че въпреки люшкането от бурята и крена на кораба те всички стояха стабилно по местата си.

Стеен изкрещя неистово, търсейки Мидгаард. Гласът му отекна в стоманените стени. Единственият отговор бе тишината. Изведнъж той забеляза нещо. Една особеност, която изпъкваше на фона на общото еднообразие от подредените коли, също както човек, който единствен държи плакат в море от хора.

Предният капак на една от колите бе вдигнат.

Той се заклатушка между дългите редици, като падаше връз врати и калници, наранявайки коленете си в издадените напред брони на колите. Когато се доближи до колата с вдигнатия капак, той отново извика:

— Има ли някой тук?

Този път дочу леко стенание. След десет крачки стигна до колата и замръзна на мястото си, когато погледът му срещна Мидгаард, който лежеше до едната гума.

Лицето на младия моряк бе цялото в циреи, които се пукаха и течаха. От устата му течаха струйки кръв, примесени с пяна. Очите му гледаха с невиждащ поглед. Ръцете му бяха морави от вътрешни кръвоизливи.

Обзет от ужас, Стеен се отпусна върху колата. Сграбчи с две ръце главата си от безпомощност и отчаяние, без да забележи кичура коса, който остана в ръцете му, когато ги отпусна до тялото си.

— Защо, по дяволите, умираме? — прошепна той, като виждаше в Мидгаард отражението на собствената си зловеща кончина. — Какво ни убива?