Клайв Къслър - Възкръсналите

— Защо, какво стана?

— Никой от нас двамата не беше навит да изостави работата си и да се премести да живее в предградията. На нея й предложиха да дешифрира древни надписи в Китай, което ще й отнеме две години. Тя не пожела да изпусне тази възможност и се метна на първия самолет за Китай.

— Радвам се да видя, че си понесъл стоически отказа й.

— Е, беше по-поносимо, отколкото да ти ударят сто камшика, да ти заковат езика за някое дърво и да те хвърлят в багажника на някой „Наш рамблър“ от петдесет и първа година.

Пит взе от ръката му кожената чанта, но колкото до корабния куфар, дори не си направи устата да му помогне и за него.

— Хайде, ела да те заведа до апартамента ти.

— Апартамент ли? Последния път, когато бях на борда на „Инкаунтър“, каютите бяха с размера на килер за метли.

— Само чаршафите са сменени.

— Корабът прилича на гробница — каза Джордино и обхвана с ръка безлюдния плавателен съд. — Къде са хората?

— На борда сме само главният механик Хаус и аз. Останалите са в най-хубавия хотел на града, където ги глезят и омайват, взимат им интервюта и им връчват награди.

— Но аз чух, ти си бил мъжът на деня.

Пит сви скромно рамене.

— Знаеш, че тия неща не са в стила ми.

Джордино му хвърли поглед, изпълнен с уважение и възхищение.

— Не ме изненадва, ти винаги си скромничил. И тъкмо тази твоя черта ми харесва. Ти си единственият от познатите ми, който не само че не колекционира свои снимки със знаменитости, ами държи всичките си трофеи и награди в банята.

— За кого да ги колекционирам? Знаеш, че рядко каня гости. Освен това, кой го е грижа за тия неща?

Джордино поклати леко глава. Пит си е все същият, помисли си той. Ако президентът на Съединените щати поискаше да го удостои с най-високата държавна награда, Пит щеше да изкаже съжаленията си и да откаже под предлог, че е пипнал коремен тиф.

След като Джордино разопакова багажа си и се настани, влезе в каютата на Пит, където завари приятеля си да седи зад малко писалище и да изучава плана на палубите на „Емърълд долфин“. Джордино постави дървена кутия върху плановете.

— Заповядай, донесох ти подарък.

— Нима е вече Коледа? — засмя се Пит и след като отвори кутията, въздъхна: — Бутилка текила „Дон Хулио“. Добър човек си ти, Албърт.

Джордино сложи две чаши от чисто сребро.

— Дали да не го опитаме, за да проверим отговаря ли на вкуса ни?

— Какво ще каже адмиралът? Не пренебрегваш ли неговата заповед за забрана на алкохол на борда на плавателните съдове на НЮМА?

— Ако не влея час по-скоро медицински спирт в организма си, може и да издъхна.

Пит извади корковата тапа и наля от светлокафявата течност в сребърните чаши. Когато ги вдигнаха и чукнаха металните ръбове един в друг, Пит изрече наздравица:

— За успешното ни гмуркане до останките от „Емърълд долфин“.

— И за успешното ни издигане обратно на повърхността. — Джордино отпи глътка и попита: — Къде точно потъна той?

— Върху западния склон на падината Тонга.

Джордино повдигна вежди.

— Там е доста дълбочко.

— Най-добрите ми предположения са, че той лежи на дълбочина пет хиляди и осемстотин метра.

— И какъв подводен апарат смяташ да използваме?

— „Ъбис навигейтър“, той е построен за такава работа.

Джордино смръщи вежди.

— Много добре знаеш, че е конструиран да се спуска на дълбочина до пет и деветстотин и тепърва му предстои да бъде изпитан на тази дълбочина.

— Каква по-добра възможност в случая да проверим нивото на конструкторите му — заяви безцеремонно Пит.

Джордино му подаде празната си чаша.

— Не е лошо да ми налееш още едно. Като се замисля, май ще ми е нужно да гаврътна поне десет-дванайсет чашки, иначе няма да спя добре отсега нататък до Тонга и ще сънувам кошмари за спукани подводни апарати.

Те останаха в каютата на Пит до полунощ, като отпиваха от текилата, разказваха си стари военни случки и си напомняха за съвместните си приключения през годините. Пит разказа за откриването на горящия „Емърълд долфин“, за спасителната операция, за навременното пристигане на „Ърл ъв Уотълсфийлд“, за рапорта на капитана на „Одейшъс“ за потъването му, за това как спасил Кели и убил нападателя й.

Най-сетне Джордино се накани да се връща в кабината си.

— Явно си бил много зает.

— Не ми се иска да изпитам всичко това отново.

— Кога се очаква да завърши ремонтът на корпуса? — попита той.

— Двамата с капитан Бърч се надяваме да отплаваме вдругиден и след четири дни да сме на мястото.