Клайв Къслър: Възкръсналите

М. юни, 1035 г.

Някъде в Северна Америка

Те се носеха в сутрешната мъгла безмълвни и тайнствени като призраци на кораби фантоми. Грациозно извитите им вълнорези и кърмови упори се изтъняваха високо нагоре и завършваха с резбовани украшения във вид на дракони, които заплашително оголваха зъби, сякаш ръмжаха, а очите им пронизваха мъглата в търсене на жертви. Вярваше се, че освен да всяват страх сред враговете, драконите са също така и закрилници срещу духовете, обитаващи морето.

Малката група от емигранти пътуваше в дълги, елегантно извити черни корпуси, които пореха вълните на морето с лекотата и стабилността на пъстърви в спокоен ручей. Дълги гребла, излизащи от отвори в корпуса, загребваха тъмната вода и придвижваха корабите напред. Квадратните платна на червени и бели ивици висяха отпуснато в неподвижния въздух. Зад тях, вързани за кърмата, се влачеха малки лодки, дълги по шест метра, натоварени с допълнителен товар.

Хората в корабите — мъже, жени деца и малкото им имущество, включващо и жива стока, бяха предшественици на онези, които щяха да дойдат много по-късно. Никой от пътищата по океаните, проправени от норвежци, не беше по-опасен от това велико прекосяване на Северния Атлантически океан. Независимо от опасностите от неизвестното, те най-дръзко плаваха през ледени блокове, посрещаха ураганни ветрове, преборваха се с гигантски вълни и издържаха на яростни бури, връхлитащи от югозапад. Повечето оцеляха, но морето си взе своето — два от осемте кораба, потеглили от Норвегия, потънаха безследно.

Най-накрая издържалите на бурята колонисти стигнаха западното крайбрежие на Нюфаундленд, но вместо да акостират край Ланс о Медоу — по-раншното селище на Лайф Ериксон, те бяха решени да продължат по̀ на юг с надеждата да открият по-топъл климат за новата им колония. След като минаха покрай много голям остров, те поеха по югозападен курс и стигнаха дълъг ръкав от земя, който извиваше на север от континента. След като заобиколиха два по-ниски острова, те продължиха да плават и след два дни път минаха покрай широк бряг с бял пясък, който породи огромно учудване сред хората, живели цял живот на необятни брегови ивици от назъбени скали.

След безкрайното, както им се стори, плаване покрай това пясъчно пространство, те се озоваха в широк залив. Без да се колебае, малката флотилия навлезе в по-спокойните води и продължи на запад, подпомагана от започналия прилив. Над тях премина облак мъгла, който покри водата като с влажно покривало. По-късно същия ден слънцето се превърна в матова оранжева топка, преди да се скрие зад невидимия западен хоризонт. Корабоводителите се събраха на съвещание и решиха да хвърлят котви до сутринта, надявайки се, че мъглата ще се е вдигнала дотогава.

Когато се появи първата светлина, мъглата се бе разсеяла във вид на тънко було и позволяваше да се види, че заливът се стесняваше във фиорд, който навлизаше в морето. Мъжете налегнаха отново веслата и загребаха по водното течение, а жените и децата им зяпаха безмълвно веригата от високи стръмни скали, които изникнаха от вдигащата се мъгла на западния бряг на реката и надвиснаха заплашително над мачтите на корабите. Хълмистата земя зад чукарите беше залесена с невероятно гигантски дървета. Макар да не забелязаха никакви признаци на живот, те заподозряха, че са наблюдавани от човешки очи, скрити сред дърветата. Всеки път, когато акостираха край някой бряг, за да се запасят с питейна вода, те биваха обезпокоявани от скрелингите — така наричаха те коренното население на чуждите страни, които се надяваха да колонизират. Оказа се, че скрелингите не бяха приятелски настроени и неведнъж изстрелваха облаци от стрели в корабите.

Водачът на експедицията Бярни Сигватсон обаче не искаше воините му да изпускат от контрол войнствената си природа и не им разреши да отвърнат на нападението.