Клайв Къслър - Възкръсналите

— Да се проучи гигантски туристически кораб от подводен апарат на дълбочина шест хиляди или повече метра не е същото като да се ровиш в пепелта на изгоряла къща. Освен това нямаме и кран, наложи се и него да изхвърлим в морето.

— Купи или вземи друг под наем. Направи всичко възможно и гледай да не се връщаш с празни ръце. Морската туристическа индустрия ще пострада независимо от онова, което ще откриеш, а застрахователните дружества искат нещо повече от това да компенсират НЮМА за усилията ни.

— Аз не съм инспектор по застраховки срещу пожар. Какво точно трябва да търся?

— Не се безпокой — отвърна Сандекър. — Пращам ти човек, който е специалист по морски бедствия. Освен това е специалист и по дълбоководни апарати.

— Познавам ли го?

— Би трябвало — отвърна загадъчно адмиралът. — Той е твоят помощник — ръководител на специални проекти.

— Ал Джордино?! — възкликна радостно Пит. — Мислех, че все още работи по проекта „Атлантида“ на Антарктида.

— Вече не. В момента е във въздуха и трябва да кацне в Уелингтън утре сутринта.

— По-добър от него не можеше да изпратиш.

Сандекър изпитваше удоволствие да си играе с Пит.

— Да — отвърна той лукаво, — помислих си, че точно така ще го приемеш.

Албърт Джордино прекоси с тежки стъпки трапа, спускащ се от сухия док до палубата на „Дийп инкаунтър“. Беше нарамил на яките си плещи голям старомоден корабен пътнически сандък, чиито стени бяха облепени с разноцветни етикети, рекламиращи хотели и държави от цял свят. Едната му ръка стискаше ремъка на металния сандък с лъскав дървен обков по горната и долната му части, а другата — кожена чанта, също стара. Като стигна до края на задбордната стълба, той се спря, остави товара си на палубата и видя, че е безлюдна. На крилото на командния мостик също нямаше никой, освен работниците от ремонтната бригада, които поправяха външната страна на корпуса. Корабът изглеждаше пуст.

Раменете на Джордино бяха широки колкото височината на тялото му. На ръст малко над метър и шейсет и с тегло осемдесет килограма, тялото му като че ли беше само мускули. Мургавата кожа, черната къдрава коса и очите му с цвят на лешник издаваха италианското му потекло. Общителен, саркастичен и весел, той имаше остър хумор, който караше хората около него или да се заливат от смях, или да подвиват опашка.

Приятели от училищните години, Пит и Джордино бяха играли в един и същ футболен отбор в гимназията, а после и в Академията на Военновъздушните сили. Закъдето и да тръгнеше единият, другият го последваше. Джордино не се замисли за секунда дали да отиде да работи с Пит в Националната агенция по подводни и морски изследвания. Техните съвместни авантюри над и под морската повърхност се превърнаха в легенди. За разлика от Пит и жилището му в самолетен хангар, пълен със стари автомобили, Джордино живееше в апартамент, чиято подредба би довела всеки архитект по вътрешно обзавеждане до самоубийство. Караше стар автомобил „Корвет“. Освен работата, жените бяха другата страст на Ал. Той не виждаше нищо лошо в това да играе ролята на жиголо.

— Ахой, кораб! — извика той, после изчака малко и пак извика, когато видя една фигура да излиза на мостика от пилотската кабина и едно познато лице се обърна към него.

— Не можеш ли да се държиш по-прилично? — подметна Пит с престорена сериозност. — Ние тук не се отнасяме любезно с варвари, качващи се на борда на елегантния ни плавателен съд.

— В такъв случай сте извадили късмет — ухили се до уши Джордино. — Можете да използвате един вулгарен грубиян да ви развеселява.

— Стой там, аз ще сляза — каза Пит.

След минута двамата се прегърнаха сърдечно като стари приятели, каквито всъщност бяха. Макар Джордино да беше три пъти по-як, Пит винаги повдигаше ниския мъж от земята.

— Защо закъсня? Сандекър ми каза да те очаквам вчера сутринта.

— Нали го знаеш адмирала. Досвидя му се да ми позволи да наема реактивен самолет на НЮМА, та трябваше да пътувам с редовен. Както се очакваше, всички полети бяха късни и аз изпуснах връзката в Сан Франциско.

Пит потупа приятеля си по гърба.

— Радвам се да те видя, друже. Мислех, че си на Южния полюс за проекта „Атлантида“. — После отстъпи крачка назад и изгледа питащо Джордино. — Последното, което чух за тебе, е, че си щял да се жениш.

Джордино разпери ръце в знак на съжаление.

— Сандекър ми възложи да замина за проекта, а любимата ми пък замина без мене.