Клайв Къслър - Възкръсналите

— Паднах и си ударих главата, докато помагах на пътниците да напуснат кораба и да се качат на изследователския кораб. Вероятно са ме помислили за мъртъв и са ме оставили. Когато се свестих, вие вече бяхте взели кораба на буксир.

— Сигурно сте били в безсъзнание почти двайсет и четири часа — подметна скептично Макдърмот.

— Сигурно.

— Струва ми се невероятно, че не сте обгорял до смърт.

— Извадих страхотен късмет. Паднах в един коридор, който не беше обхванат от огъня.

— Говорите с американски акцент.

— От Калифорния съм.

— Как се казвате? — попита Браун.

— Шърман Нанс.

— Е, господин Нанс — намеси се Макдърмот, — не е зле да свалите тази мокра униформа. Като ви гледам, на ръст сте като господин Браун, първия ми помощник. Той ще ви даде сухи дрехи. После идете в камбуза. Вероятно сте се обезводнил и прегладнял след това изпитание. Нашият кок ще ви приготви силна храна и нещо за пиене.

— Да, благодаря ви, капитан…?

— Макдърмот.

— Наистина съм много жаден.

След като кокът поведе Нанс към камбуза, Браун се вгледа в капитана.

— Странно е, че е оцелял от такъв огромен пожар, без дори да има опърлена вежда или изгорен пръст.

Макдърмот потърка брадичката си с израз на съмнение.

— Да, наистина е странно — и въздъхна. — Но това не е наша грижа. Сега ми предстои неприятното задължение да уведомя директорите, че загубихме нашия буксиран съд и тяхното скъпо влекално въже.

— Не би трябвало да става… — измърмори разсеяно Браун.

— Какво да става?

— Ами в един момент корабът плаваше високо по повърхността, а в следващия — пое към дъното. Не би трябвало да потъне толкова бързо. Не е естествено.

— Съгласен съм — сви рамене Макдърмот. — Но не зависеше от нас.

— Застрахователите никак няма да са доволни, че не е останало нищо, което да разследват.

Макдърмот кимна уморено.

— Без доказателства корабът ще бъде причислен към другите големи загадки на морето.

После той се запъти към прожектора и го изключи, хвърляйки водния гроб на потъналия туристически кораб в пълен мрак.

Когато „Одейшъс“ стигна до Уелингтън, мъжът, когото Макдърмот беше издърпал от водата след потъването на „Емърълд долфин“, изчезна. Служителите от бреговата имиграционна служба се кълняха, че не са го видели да слиза по трапа, защото иначе щели да го задържат за разпит във връзка с пожара и потъването на туристическия лайнер. Макдърмот реши, че единственият начин Шърман Нанс да напусне кораба е, като е скочил зад борда, докато корабът е навлизал в пристанището.

След като Макдърмот предаде рапорта си на застрахователните инспектори, му бе казано, че нито матрос, нито офицер на име Шърман Нанс не е служил някога на борда на „Емърълд долфин“.

„Ърл ъв Уотълсфийлд“ изчака моряците от „Дийп инкаунтър“ да извадят от водата подводните апарати. След като те бяха качени и закрепени здраво на борда, капитан Бърч уведоми капитан Невинс, че са готови за път и двата кораба потеглиха към Уелингтън.

Смъртно уморен след работата по обезопасяването на подводните апарати, Пит сложи в ред каютата си след бъркотията, оставена от четирийсетимата души, които бяха успели по някакъв начин да се наблъскат в малкото пространство по време на евакуирането им от туристическия кораб. Мускулите го боляха, състояние, което той бе установил, че зачестява с напредването на възрастта му. После напъха мръсните си дрехи в чувала за пране и влезе в малката кабина за душ, пусна горещата вода и измести душа така, че струята да бие в единия ъгъл, където той легна на пода и вирна крака до сапуниерката. Остана в това положение със затворени очи за двайсетина минути. Когато излезе от дрямката ободрен, но все още с болки в тялото, се насапуниса и изплакна, подсуши се с кърпа и застана пред огледалото над месинговата мивка.

Лицето и тялото, което виждаше в огледалото, не бяха същите като преди десет години. Косата още не показваше признаци на оплешивяване, беше все така гъста, черна и къдрава, но край слепоочията беше почнала да се прошарва. Пронизителните зелени очи под гъстите вежди тепърва щяха да загубят блясъка си. Наследени от майка му, те имаха хипнотизиращо свойство и въздействаха на всеки, който общуваше с него, най-вече на жените. Според тях те имаха някакво особено излъчване, което ги караше да го възприемат като практичен човек, на когото можеше да се разчита.

Лицето му обаче започваше да издава необратимите признаци на стареенето. Веселите бръчици в края на очите му се бяха задълбочили. Кожата беше загубила еластичността на по-младите му години и бавно загрубяваше. Носът все още изглеждаше сравнително прав и непокътнат, като се имаше предвид, че го беше чупил три пъти по различни поводи. Пит не беше красавец от типа на Ерол Флин, но все още притежаваше обаяние, което караше хората да приковават поглед в него, където и да се появеше.