Клайв Къслър - Възкръсналите

Пръв тръгна Браун. Без да изпуска от поглед акулите, той стъпи здраво върху планшира и уравновеси тялото си. После се пресегна, хвана въжената стълба и я притегли към себе си. Когато моторницата се повдигна върху гребена на една вълна, той стъпи върху един от дървените напречници и се заизкачва нагоре, като взе вертикалната височина от петнайсет метра за по-малко от три минути. Когато стигна до върха, се хвана за перилото и се повдигна, за да стъпи върху форпика. После оттласна едно от въжетата, хвърлено от корабокрушенците зад борда, към един от мъжете в моторната лодка. Той пък на свой ред го върза за края на въжето от влекача, което моторницата беше влачила след себе си.

След като трима от екипажа на моторницата също се качиха по въжената стълба на форпика, въжето бе омотано около един огромен кнехт, чиито конструктори изобщо не са си мислили, че ще бъде използван с такава цел. После краят на въжето бе спуснат обратно до моторницата в ръцете на очакващия го там матрос. Тогава моторницата се върна при влекача, където въжето бе закачено за буксирното въже на рудана.

Поради липсата на енергиен източник на борда на „Емърълд долфин“, качването там на масивното буксирно въже с диаметър 20 сантиметра и тегло един тон на трийсет метра, не беше лека задача, но мъжете се справиха и най-накрая Браун съобщи по портативния си радиопредавател на Макдърмот:

— Влекалото закачено. Връщаме се на борда.

— Разбрано.

Обикновено малка група от екипажа оставаше на борда на буксирания аварирал кораб, но в случая това беше опасно, тъй като не се знаеше до каква степен огънят е разрушил корпуса на „Емърълд долфин“. Ако внезапно се отправеше към морското дъно, те можеше и да не успеят да го напуснат навреме и щяха да потънат заедно с него.

Браун и хората му слязоха по въжената стълба в моторницата. Още щом тя и мъжете в нея бяха издигнати и качени на борда на влекача, Макдърмот даде заповед за бавен напред. Браун, който боравеше с огромния влекален рудан, започна да отпуска въжето и когато туристическият кораб се отдалечи на осемстотин метра от кърмата му, застопори въжето със спирачката. Хлабината му се обра, руданът опъна въжето и „Одейшъс“ потегли сантиметър по сантиметър напред.

Всеки на борда на влекача затаи дъх в очакване да види как ще реагира „Емърълд долфин“. Бавно, сантиметър по сантиметър, метър по метър, като послушен слон, воден от мишка, носът му започна да пори водата. Никой не помръдваше, все още изпълнен с опасения, но огромният лайнер продължи право напред точно в пенестия килватер на влекача, без да се отклонява. Като видяха, че все още горящият корпус се движи, без да се накланя, всички на борда си отдъхнаха с облекчение.

Десет часа по-късно огромните двигатели на „Одейшъс“ теглеха гигантския негоден корпус с разумната скорост от два възела. Почти всички пламъци бяха угаснали. Само тук-там по някой огнен език просветваше сред усуканата конструкция на надстройката. Луна нямаше, тъмни облаци покриваха небето. Нощта беше толкова черна, че не можеше да се види къде свършва морето и започва небето.

Големият прожектор на влекача бе насочен в „Емърълд долфин“ и осветяваше носа и изкормената предна надстройка. Екипажът редуваше вахтите си, като следеше огромният буксиран съд да не се отклонява от пътя си. В полунощ на вахта застъпи корабният готвач. Той се настани на сгъваем шезлонг, на който се излягаше и препичаше на слънце, когато нямаше работа в камбуза. Беше все още прекалено горещо и влажно за кафе, затова пиеше диетична пепси, като държеше металните кутии в малка кофа за лед до себе си. С безалкохолното питие в ръка той запали цигара и се облегна назад, отправяйки задължителен поглед към огромната маса, движеща се зад кърмата.

Два часа по-късно, чувствайки, че го наляга сън, кокът се пребори с дрямката, като запали десета цигара и отвори трета кутия пепси. „Емърълд долфин“ беше на мястото си. Изведнъж от корпуса му се разнесе дълбок тътен. Вахтеният се надигна и наостри слух. Оприличи звука на гръм, отекнал от далечния хоризонт, но не беше само един — последваха още няколко гърмежа през две-три секунди. Той се изправи на шезлонга и присви очи. Беше на път да припише гърмежите на въображението си, когато забеляза, че е станала някаква промяна. Беше му нужен само миг, за да се увери, че корабът е затънал по-дълбоко във водата.

Овъгленият туристически кораб се наклони леко на десния си борд, после отново се изправи. На светлината на прожектора се видя как от средната част напред изригна огромен облак дим и се изви нагоре в тъмнината извън светлинния лъч. В следващия момент готвачът се смрази от ужас.