Клайв Къслър - Възкръсналите

„Емърълд долфин“ започна да потъва, и то много бързо.

Изпаднал в шок, кокът се втурна към мостика, крещейки:

— Той потъва, Богородице, изчезва от поглед под повърхността!

Макдърмот чу виковете и изскочи от каютата си. Не зададе никакви въпроси на готвача. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че ако не срежат влекалното въже, потъващият лайнер ще повлече със себе си „Одейшъс“ и екипажа му на шест хиляди метра под водата. До него застана Браун, който също проумя положението от един поглед. Двамата едновременно се затичаха към гигантския рудан.

Като обезумели те освободиха спирачката, за да отпуснат въжето и застанаха да наблюдават как дебелото въже се размотава надолу в бездната, като бързо промени ъгъла си от почти хоризонтален във вертикален, когато лайнерът заби нос във водата. Въжето, навито на барабана на влекалния рудан, започна да се размотава с такава бързина, че се превърна в размазано петно. Макдърмот и Браун можеха само да се надяват, че когато то се развие докрай, краят му ще се откъсне от стягащите го клеми. В противен случай „Одейшъс“ щеше да бъде повлечен с кърмата надолу към дъното.

Мъртвият туристически кораб продължаваше да потъва с обезпокоителна скорост. Носът му вече беше под водата. Той потъваше под тъп ъгъл от петнайсет градуса, но бързо. Страхотен скърцащ звук долетя от разрушения корпус, когато овъглените напречни прегради се извиха и откъснаха от напъна. Кормилото и огромните подрулващи устройства се подадоха над водата. Кърмата увисна за секунди във въздуха, после бавно последва носа в черната вода, докато накрая целият кораб изчезна от поглед, оставяйки след себе си огромен водовъртеж от въздушни мехурчета.

Само един ред въже остана навито около макарата, но изведнъж то се изпъна и кърмата на влекача потъна рязко във водата, а носът щръкна над повърхността. Всички на борда стояха като онемели от шока и наблюдаваха въртящия се барабан, виждайки зиналата паст на смъртта съвсем наблизо. После барабанът се завъртя за последен път, след като цялата дължина на въжето рязко изчезна от поглед във водната бездна. Драмата бе стигнала критичната си точка.

Разнесе се пронизително скърцане и тогава краят на въжето се откъсна от барабана и се загуби в морето. Освободено от напъна, влекалното въже се стовари тежко, корабът зае хоризонтално положение, заклати се напред-назад върху кила си и накрая се успокои. Екипажът стоеше безмълвен от изумление пред разминаването им на косъм със смъртта.

След малко, когато ужасът от последните минути бавно отмина, Браун промълви:

— Не съм вярвал, че кораб може да потъне за едно мигване.

— Нито пък аз — каза Макдърмот. — Сякаш цялото му дъно пропадна.

— Въже на стойност милиони лири стерлинги отиде на вятъра. Директорите на дружеството никак няма да се зарадват.

— Нищо не зависеше от нас. Всичко стана толкова бързо. — Макдърмот замълча и вдигна ръка. — Чуйте това! — каза той рязко.

Всички се загледаха в мястото, където изчезна „Емърълд долфин“. В нощта се разнесе вик:

— Помощ!

Първата мисъл на Макдърмот беше, че някой от екипажа е паднал зад борда, но след като погледът му бързо пробяга по палубата, той се увери, че никой не липсва. Викът долетя отново, този път по-слабо и едва чуто.

— Там има човек — извика корабният готвач, сочейки в посоката на гласа.

Браун се затича към прожектора, изви го надолу и насочи лъча му към водата. Тъмното лице на мъж на по-малко от трийсет метра от кърмата едва се виждаше на фона на абаносовочерното море.

— Можете ли да доплувате до кораба? — извика Браун.

Отговор не последва, но мъжът не изглеждаше изтощен.

Той гребеше силно и равномерно с ръце към влекача.

— Хвърли му въже — нареди Браун на един от матросите — и го издърпай, преди акулите да са го надушили.

Матросът изпълни нареждането. Мъжът се хвана за въжето и двама матроси го изтеглиха до кърмата и го издърпаха на борда.

— Той е абориген — отбеляза Браун, който беше австралиец по рождение.

— Прилича ми по-скоро на африканец — отбеляза Макдърмот.

— Носи униформа на корабен офицер.

Макдърмот, който не очакваше да види оцелял от кораба след толкова дълго време, изгледа озадачен мъжа.

— Мога ли да ви попитам откъде идвате?

Непознатият се засмя до уши, разкривайки бели зъби.

— Не е ли очевидно? Аз съм, или по-точно бях офицер, отговарящ за пътниците на борда на „Емърълд долфин“.

— Как така сте останали на борда след като всички оцелели бяха прехвърлени на друг кораб? — попита Браун. На него му беше трудно да повярва, че мъжът няма никакви наранявания и освен че униформата му беше прогизнала от вода, и косъм от главата му не липсваше от преживяното.