Клайв Къслър - Възкръсналите

След като капитан Джок Макдърмот се озова в района на тлеещия туристически лайнер и австралийската фрегата, той влезе във връзка с длъжностните лица от туристическите морски линии „Блу сийз“, които след половинчасови преговори се споразумяха за договор „без спасение няма възнаграждение“, като определиха „Куест марин“ за главен изпълнител на операцията по спасяването на онова, което бе останало от „Емърълд долфин“.

Приближавайки се до лайнера, който все още тлееше до червено, Макдърмот и екипажът му онемяха от гледката. От доскоро красивия туристически лайнер беше останала само купчина изпепелени отломъци, плаващи върху неспокойната тюркоазна вода. Корабът приличаше на снимка от Хирошима след потресаващата огнена буря, причинена от атомната бомба — почернял, безформен и съсухрен.

— Той не става за нищо друго освен за скрап — изрази възмущението си първият помощник-капитан на „Одейшъс“ Хърм Браун, бивш професионален играч на ръгби, който се бе посветил на мореплаването, след като коленете му престанаха да го държат. Той имаше разрошена грива от руса коса, набити крака, обути в къси панталони, и космати гърди, които се виждаха през разкопчаната му риза, изпъната докрай от широките му рамене.

Макдърмот смъкна очилата си ниско на носа и погледна над тях. Шотландец с пясъчноруса коса, с тесен, извит като клюн нос и лешниковозелени очи, той бе прекарал двайсет години на океански влекач. Но с издадената си долна челюст и очи, които пронизваха като светлинни лъчи, можеше да бъде сбъркан с Боб Крачит, счетоводителя на Скрудж.

— Директорите на дружеството няма да се зарадват на тази работа, повече от сигурно е. Не съм си представял, че такъв грамаден кораб може да изгори до купчина сажди.

Корабният телефон иззвъня и Макдърмот вдигна слушалката.

— Тук капитан Харлоу от крайцера вляво на вашия бимс. С кого говоря?

— С капитан Джок Макдърмот на „Одейшъс“ от „Куест марин“.

— След като вече пристигнахте, капитан Макдърмот, мога да напусна мястото и да се отправя за Уелингтън. Имам на борда си петстотин корабокрушенци, които горят от нетърпение да стъпят отново на твърда земя.

— Доста работа ви се е отворила, капитане — отговори Макдърмот. — Изненадан съм, че не сте потеглили преди два дни.

— Трябваше да извадим от водата труповете на жертвите от туристическия лайнер. Освен това бях помолен от Международната морска комисия да остана тук и да докладвам за местоположението на опожарения кораб, тъй като той стана опасен за корабоплаването.

— Той вече не прилича на кораб.

— Да, жалко — каза Харлоу. — Беше един от най-красивите плавателни съдове. — После попита: — Можем ли да ви помогнем с нещо, за да го вземете на буксир?

— Не, благодаря ви — отвърна Макдърмот. — Ще се справим.

— Видът му е ужасен. Надявам се да се задържи на повърхността, докато стигнете до пристанище.

— Без да съм видял какво е състоянието на корпуса вследствие на горещината, не мога да кажа нищо.

— Изгорялата му вътрешност положително го е олекотила и това ще улесни буксировката.

— Няма лесна буксировка, капитане.

— Бъдете подготвен за посрещачески комитет и цяла орда от репортери, като стигнете Уелингтън.

— Не мога да чакам повече — отвърна сухо Харлоу. — Желая ви успех.

Макдърмот се обърна към първия си помощник-капитан Арл Браун.

— Е, да се залавяме за работа.

— Добре поне че морето е спокойно — каза Браун, поглеждайки напред през ветроотбойника на мостика.

Макдърмот остана загледан още няколко секунди в останките от лайнера.

— Имам чувството, че спокойното море е единственото, което ще ни е от помощ.

Макдърмот не загуби повече време в бездействие. След като заобиколи опожарения кораб и видя, че кормилото му изглеждаше на положение нула градуса, той доближи „Одейшъс“ на шейсет метра от „Емърълд долфин“. Надяваше се само кормилото да е застинало в това положение. В противен случай корпусът щеше да се наклони странично и да стане неконтролируем.

Моторната лодка на влекача бе спусната във водата. Браун и четирима от екипажа на влекача потеглиха към останките от лайнера и спряха точно под огромния нос. Оказа се, че не са сами — водата около корпуса гъмжеше от акули. По някакъв първичен инстинкт хищниците знаеха, че ако корабът потъне, на повърхността ще остане да плува вкусна храна за тях.

Качването на борда на корпуса нямаше да е лесно. Средната му част все още беше нагорещена, само носът не беше засегнат от силния пожар. Оттам висяха най-малко трийсет въжета. За щастие две от тях бяха въжени стълби „Якоб“ с дървени стъпала. Когато кърмчията на моторницата спря под една от стълбите, той задържа носа й насочен към вълните, за да овладее управлението.