Клайв Къслър - Възкръсналите

Героичната битка на моряците от бреговата охрана не беше напразна.

12 август 2003 г.

Амиен, Франция

Сребристозеленият ролс-ройс се движеше безшумно и величествено из френския град Амиен. Разположено в долината на Сома, на север от Париж, първоначално селището съществувало дълго преди римляните да се установят в района. Векове наред между келти и римски легиони се водили битки в града и около него по време на Наполеоновите войни, както и през двете световни войни, когато градът бил окупиран от германците.

Ролс-ройсът мина покрай великолепната катедрала, чийто строеж започнал през 1220 и завършил през 1270 година. Стените в римски и келтски стилове включваха остъклена в розово фасада, опасваща богато украсени галерии с три портални врати и две кули. Колата продължи покрай воден път, където фермери продаваха плодове и зеленчуци, собствено производство, от малки лодки по река Сома.

Сейнт Джулиан Пърлмутър не пътуваше със „смрадливата сбирщина“, както наричаше той обикновените хора. Мразеше самолетите и летищата и предпочиташе да пътува с кораб, за да може да вземе със себе си и красивия си ролс-ройс Силвър Дон, 1955 година, и шофьора си Хюго Мълхоланд.

Като излезе от старата част на Амиен, Мълхоланд отби колата по малък тесен път и след около километър и половина спря пред желязна врата между високи, обрасли с пълзящо растение стени. Натисна бутон на домофона и каза нещо. Не се чу глас в отговор, но вратата започна бавно да се отваря. Хюго подкара по чакълестата пътека, виеща се около голяма френска извънградска къща.

Той слезе от колата и задържа отворена задната врата за Пърлмутър, който измъкна огромното си туловище от задната седалка и се заизкачва, подпирайки се на бастун, по стъпалата към предния вход. Малко след като дръпна веригата на звънеца, вратата със стъклени прозорци, гравирани с ветроходни кораби, отвори висок, слаб мъж с тясно, хубаво лице под гъста, сресана назад грива от бяла коса. Той погледна Пърлмутър с меките си сини очи и се поклони изискано, докато протягаше ръка.

— Мосю Пърлмутър, аз съм Пол Ереу.

— Доктор Ереу — Пърлмутър стисна в огромната си лапа крехката ръка на Ереу, — за мен е чест да се запозная с вас, уважаемия президент на „Общество на Жул Верн“.

— За мен пък е чест да посрещна такъв забележителен историк в дома на мосю Верн.

— И то какъв красив дом.

Ереу поведе Пърлмутър по дълъг коридор към просторна библиотека, съдържаща над десет хиляди тома.

— Тук е всичко, което е писал Жул Верн, и всичко, което е писано за него до смъртта му. А онова, което е писано за него след това, се намира в друга стая.

Пърлмутър се направи, че е много впечатлен. Но въпреки че библиотеката беше изключително голяма, тя все пак се равняваше на по-малко от една трета от размерите на личната библиотека на Пърлмутър, съдържаща колекцията му от книги за морската история. Той се приближи до една секция, където бяха подредени подвързани ръкописи, но не се протегна и не докосна нито един от тях.

— Това непубликувани материали ли са?

— Познахте. Да, това са ръкописи, част от които са недовършени, а останалите не е смятал, че си заслужава да бъдат издадени — и Ереу посочи голям, мек диван пред широк панорамен прозорец с изглед към пищна градина. — Моля, седнете. Да ви предложа кафе или чай?

— Кафе ще ми дойде добре.

Ереу поръча по интеркома, после седна срещу Пърлмутър.

— Е, Сейнт Джулиан… Може ли да ви наричам с малкото ви име?

— Разбира се. Макар да се видяхме очи в очи само преди няколко минути, ние всъщност се познаваме отдавна.

— Кажи ми, с какво мога да помогна за изследванията ти?

Пърлмутър завъртя бастуна си пред разкрачените си колене.

— Ще ми се да се поровя в проучванията на Верн върху капитан Немо и „Наутилус“.

— Имаш предвид, разбира се, „Двайсет хиляди левги под водата“.

— Не, само капитан Немо и подводницата му.

— Немо и подводницата му са най-великите творения на въображението на Верн.

— Ами ако не са само творения на въображението?

Ереу го погледна учуден.

— Опасявам се, че не те разбирам.

— Имаме един приятел, който смята, че Верн не е сътворил Немо от фантазията си. Използвал е жив прототип.

Изражението на Ереу остана същото, но Пърлмутър забеляза леко потрепване в сините му очи.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна в подобна теория.

— Не можеш или не искаш? — попита го Пърлмутър с тон, граничещ с грубостта, но едновременно с това се усмихна покровителствено.