Клайв Къслър - Възкръсналите

Сянка на неудоволствие премина по лицето на Ереу.

— Ти не си единственият, който идва тук с подобно странно предположение.

— Нелепо ли ти звучи? Да, но в същото време е и любопитно.

— Как да ти помогна, стари приятелю?

— Като ми разрешиш да се поровя из тези архиви.

Ереу се отпусна, сякаш бе спечелил изгодна сделка.

— Моля, считай библиотеката за своя.

— Още един въпрос: може ли шофьорът ми да остане да ми помага? Не съм в състояние да се катеря по стълби, за да стигам до книгите на най-горните лавици.

— Разбира се. Сигурен съм, че може да му се има доверие. Но ти ще си отговорен, ако стане нещо нередно.

Елегантен начин за намекване за повреда или кражба на книга или ръкопис, помисли си Пърлмутър.

— То се знае, Пол. Обещавам, че ще бъда много внимателен.

— В такъв случай те оставям. Ако имаш въпроси, аз съм горе в кабинета си.

— Имам още един.

— Да?

— Кой е класифицирал книгите по лавиците?

Ереу се усмихна.

— Как кой, мосю Верн! Всяка книга, ръкопис и папка си стои там, където я е поставил той, преди да почине. Естествено, мнозина идват тук да проучват като теб и аз на всекиго казвам, че всеки материал трябва да бъде връщан на мястото, откъдето е бил взет.

— Много интересно — каза Пърлмутър. — Това, че всичко е останало на мястото си в продължение на деветдесет и осем години, е нещо, за което си струва да се размисли човек.

Щом Ереу затвори вратата, Мълхоланд погледна Пърлмутър с предпазлив поглед.

— Обърна ли внимание на реакцията му, когато ти подчерта, че Немо и „Наутилус“ всъщност са съществували?

— Да, това като че извади от равновесие доктор Ереу. Мога само да се питам какво, ако има такова, крие той.

Шофьорът на Пърлмутър, Хюго Мълхоланд, беше сериозен на вид човек с тъжни очи и плешива глава.

— Реши ли вече откъде ще започнеш? — попита той. — Вече цял час седиш и гледаш книгите, без да си извадил нито една.

— Търпение, Хюго — отвърна меко Пърлмутър. — Онова, което търсим, не се намира на явно място, иначе другите изследователи щяха да са го открили отдавна.

— От всичко, което съм чел за него се разбира, че Верн е бил сложен човек.

— Чак сложен или непременно брилянтен, не, но е имал силно развито въображение. Знаеш, той е бащата на научната фантастика. Той е поставил началото й.

— Ами Х. Дж. Уелс?

— Той написва „Машината на времето“ чак трийсет години след написаната от Верн „Пет седмици в балон“. — Пърлмутър се измести на дивана и продължи да оглежда лавиците с книги. За човек на неговата възраст той имаше удивително силно зрение. Оптиците винаги му се удивляваха. От средата на стаята той можеше да прочете почти всяко заглавие на гръбчетата на книгите, стига да не бяха изтрити или с много дребен шрифт. Погледът му престана да се задържа върху книгите или неиздадените ръкописи. Интересът му беше насочен повече към доста голямото количество бележници.

— Значи смяташ, че Верн е имал идея, върху която е построил „Двайсет хиляди левги под водата“ — каза Мълхоланд, като отпи глътка кафе, което Ереу лично им бе поднесъл в библиотеката по-рано.

— Верн е обичал морето. Отраснал край пристанището на Нант, веднъж избягал да работи на малък ветроходен кораб, но баща му го открил и го върнал вкъщи. Брат му Пол служил във френските военноморски сили, а Верн не можел да се насити на морето. След като се замогнал, той купил няколко яхти и преплавал всички морета в Европа. Като младеж той описал едно пътешествие, което извършил на най-големия презокеански лайнер за времето си „Грейт ийстърн“. Имам чувството, че именно на това плаване се е случило нещо, което е въодушевило Верн да напише „Двайсет хиляди левги…“.

— Ако Немо наистина е съществувал през шейсетте години на деветнайсети век, откъде е натрупал научни знания, за да построи подводница сто години напред във времето си?

— Тъкмо това искам да открия. По някакъв начин доктор Елмор Еган е знаел тази история. Откъде обаче, това остава загадка.

— Знае ли се какво се е случило с капитан Немо? — попита Мълхоланд.

— Верн е написал книгата „Тайнственият остров“ шест години след издаването на „Двайсет хиляди левги под водата“. В „Тайнственият остров“ група корабокрушенци се настаняват на безлюден остров, където пирати не им дават мира. Загадъчно невидим покровител доставял храна и припаси за заселниците. Той също така убил пиратите, които нападнали селището. В края на книгата заселниците биват поведени към тунел, водещ към наводнена пещера в сърцето на вулкана на острова. Те намират „Наутилус“ и капитан Немо, който е на смъртно легло. Той ги предупреждава, че вулканът е на път да изригне. Те избягали навреме, тъй като островът се саморазрушил, като затрупал капитан Немо и прословутото му творение завинаги.