Клайв Къслър - Възкръсналите

— Странно е, че на Верн му е било нужно толкова дълго време, за да напише края на историята.

Пърлмутър сви рамене.

— Кой може да каже какво му се е въртяло в ума, освен ако едва след години не е получил вест за смъртта на истинския Немо.

Хюго се обърна на триста и шейсет градуса, оглеждайки лавиците с книги.

— И така, коя игла в купата сено държи ключа?

— Можем да елиминираме книгите. Всичко публикувано е достъпно за всеки да го гледа и чете. Можем да подминем и ръкописите. Те без съмнение вече са били преглеждани от всеки, който събира сведения за Верн. Остават ни бележниците. Но и те до един са изследвани и внимателно изчетени от изследователите на Верн.

— Тогава какво друго ни остава? — попита Мълхоланд.

— Там, където никой друг не е проучвал — отвърна замислен Пърлмутър.

— А то е…?

— Жул Верн не е бил от хората, които ще крият тайни на очебийни места. Като повечето добри писатели на фантастика, той е имал изкривен и дяволски ум. Къде би скрил нещо в библиотека, което не искаш хората да го намерят поне сто години, стари ми приятелю?

— Струва ми се, че искаш да елиминираш всеки лист хартия, печатан или изписан на ръка.

— Точно така! — прогърмя гласът на Пърлмутър. — Тайното място не е част от книгите или лавиците.

— А по-скоро тайно отделение в камината — предположи Мълхоланд, оглеждайки камъните около полицата над камината. — То би останало най-постоянно.

— Подценяваш Верн. Той е имал невероятно силно въображение. Тайните ниши в камините са описани в много загадъчни истории.

— Тогава в някоя мебел или на гърба на картина на стената?

— Мебелите и картините не са трайно място. Те могат да бъдат премествани или заменяни с нови. Помисли за нещо, което остава завинаги.

Мълхоланд се замисли. После суровото му лице леко просветна и той погледна надолу.

— Подът!

— Махни килимите и ги метни върху дивана — каза му Пърлмутър. — Изучи внимателно процепите между дъските. Вглеждай се за малки вдлъбнатини в краищата на дъските, където са били откъртвани по-рано.

Мълхоланд остана на четири крака близо половин час, като внимателно оглеждаше всяка дъска на пода. После изведнъж вдигна глава, захили се и измъкна малка монета от джоба си. Пъхна я между краищата на две дъски и повдигна с нея едната от тях.

— Еврика! — възкликна той възбуден.

Въодушевен достатъчно, за да сгъне огромното си тяло до пода, Пърлмутър легна странично и се вгледа в процепа под дъската. Вътре имаше кожена кесийка. Той внимателно я хвана с палеца и показалеца си и лекичко я издърпа навън. После, с немалката помощ на Мълхоланд, се изправи на крака и се стовари тежко на дивана.

Едва ли не с чувство на преклонение, той отвърза тънкото копринено шнурче на кесийката и я отвори. Извади отвътре бележник с размерите на пощенска картичка, но дебел около седем-осем сантиметра. Издуха праха от корицата и зачете на глас, превеждайки френския текст, гравиран в кожената подвързия.

— „Разследване на изобретателния капитан Амхърст.“

Много бавно Пърлмутър започна да чете думите, написани с четлив ситен почерк. Владеещ шест езика, той нямаше проблеми с разбирането на разказа на Верн за приключенията на един английски учен, познат като капитан Камерон Амхърст.

Въпреки че очите му четяха думите, умът му си представяше образа на изключителния мъж, когото Верн е познавал, и на чийто живот е водил хроника. След два часа той затвори бележника и се облегна назад с изражението на човек, който току-що е предложил брак на любимата си жена и е получил съгласието й.

— Нещо интересно ли намери? — попита го Мълхоланд, изпълнен с любопитство. — Нещо, което никой досега не е откривал?

— Обърна ли внимание на шнурчето на кесийката?

Мълхоланд кимна.

— Едва ли е на повече от десет-дванайсет години, нали? Ако Верн последен е пипал кесийката, шнурчето е щяло да се разпадне от старост.

— Което води до заключението, че доктор Ереу е научил тайната на Верн много отдавна.

— Що за тайна е тя?

Пърлмутър се загледа за малко в пространството. Когато заговори, гласът му беше мек и тих, сякаш думите идваха от разстояние.

— Пит се оказа прав.

После затвори очи, въздъхна дълбоко и бързо се унесе в дрямка.

След осемчасово изслушване пред конгресната комисия Къртис Мърлин Зейл все по-често поглеждаше часовника си и се въртеше нервно на стола. Той не беше същият изключително уверен мъж, който бе застанал по-рано пред конгресменката Смит и членовете на нейната комисия. Беше изчезнала и самодоволната му усмивка и сега устните му изглеждаха напрегнати и плътно стиснати.