Клайв Къслър - Възкръсналите

— Шлемове — усмихна й се Пит. — Вероятно става дума за шлемовете, които викингите са носели по време на сражения.

— Странно е, че не е открито никакво археологическо доказателство за мястото — каза Кели.

Пит я погледна.

— Баща ти е знаел къде е то.

— Защо мислиш така?

— А защо иначе той ще стане толкова фанатичен в търсенето на рунически камъни? Моето предположение е, че баща ти е търсел пещерата, спомената в последния надпис. Причината той изведнъж да изостави проучванията си е, че вероятно я е открил.

— Без папките и записките му — намеси се Джордино, — нямаме никаква сламка, за която да се хванем. Без отправна точка, откъдето да предприемем търсенето, само ще се лутаме в тъмното.

Пит се обърна към Марлис.

— Нямате ли нещо от доктор Еган, което може да ни насочи към някакви данни, които е събирал?

— Той не беше човек, който обичаше да води кореспонденция по пощата или по имейла. Аз имам само незначителен брой писмени документи с неговия подпис. Цялата ни размяна на информация ставаше по телефона.

— Не съм изненадана — смънка обидено Кели.

— И е бил прав — подметна Джордино. — Като се има предвид проблемите му с „Цербер“.

Пит се загледа в пространството, без да вижда нищо. После отмести поглед към Кели.

— Ти и Джош казахте, че сте претърсили фермата за тайната лаборатория на баща ти и не сте я открили.

Кели кимна.

— Така е. Претърсихме всеки сантиметър от собствеността ни и собствеността на съседните ферми от двете страни. Но не открихме нищо.

— Ами стръмните скали край реката?

— Там беше едно от първите места, които огледахме. Дори повикахме катерачи да проверят скалистите склонове. Те не откриха никаква следа от пещери или пътека, или стълба по лицевата страна на скалите.

— Ако единственият надпис, споменаващ за пещера, е на първия рунически камък, защо е нужно да се броди из храсталаците в цялата страна за повече надписи, които не разкриват нищо повече?

— Той не е знаел това, когато е предприел търсенето — предположи Пит. — Сигурно се е надявал, че другите камъни могат да му дадат повече следи. Но търсенето му се е оказало напразно и следата винаги го е отвеждала право към първия рунически камък.

— Какво го е подтикнало да търси на първото място? — отправи въпроса си Джордино към Кели.

Тя поклати глава.

— Нямам представа. Татко никога не е споделял с мама и мене какво търси.

— Пещерата във високите скали — изрече бавно Пит.

— Мислиш, че тъкмо това е търсил?

— Да — отвърна уверено Пит.

— И според теб намерил ли я е?

— Да — повтори Пит.

— Но няма никаква пещера — възрази Кели.

— Въпросът е да търсиш там, където трябва. И ако ние също я намерим, тя ще отвори вратата на куп загадки, включително на бащиния ти таен проект.

— Трябва да тръгнете в друга посока — вметна Марлис.

— Каква? — попита Пит.

— Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако се посъветвате с доктор Джери Уензди.

— И той е…?

— Водещ експерт по древните индийски племена в долината на река Хъдсън. Той може би ще хвърли известна светлина върху връзката със северните хора.

— Къде можем да го намерим?

— В колежа „Меримаунт“ в Таритаун, щата Ню Йорк. Доктор Уензди е професор по история на културите.

— Знам го „Меримаунт“ — обади се Кели. — Това е женски католически колеж, който се намира оттатък реката срещу фермата на татко.

Пит погледна Джордино.

— Какво ще кажеш?

— Когато търсиш историческо съкровище, никога не можеш да направиш достатъчно проучване.

— И аз винаги съм казвал това.

— Струва ми се, че съм го чувал някъде.

Пит се обърна и подаде ръка на Марлис.

— Марлис, благодаря ти много. Благодаря ти за гостоприемството и за това, че ни помогна.

— Няма защо. Просто ми създадохте клюки за съседите.

Тя остана да наблюдава, засенчила с ръка очите си, хеликоптера на НЮМА, който се издигна към безоблачното небе и пое по курс към Дулут. Мислите й се върнаха отново към Елмор Еган. Той беше пълен ексцентрик, чудат човек, но обичлив, припомни си тя. Дълбоко се надяваше да ги е упътила правилно и доктор Уензди да им предостави крайната следа към смелото им начинание.

Най-обикновените на вид прашни джипове със задвижване на четирите колела „Дурангос“ и „Чеви събърбън“ се движеха по частния път към хижата, собственост на „Цербер“, край езерото Тохоно. Никое от двете превозни средства не беше ново — и двете бяха над осем години. Те бяха подбрани по конструкция, за да се сливат с автомобилите, шофирани от местните жители на областта. Докато минаваха през градовете на път за езерото, никой не обръщаше внимание на пътниците в тях, които бяха облечени като рибари.