Клайв Къслър - Възкръсналите

Измина тичешком повече от сто метра и стигна до края на лозята. Оттам до къщата имаше тясна ивица грижливо окосена тревна площ. Той беше извън полезрението на мъжете, охраняващи плевнята и задната част на къщата, но прекосяването на петнайсетината метра открито пространство, без да бъде забелязан от някого в къщата, беше повече като учение как да се правиш на невидим, отколкото да се промъкваш крадешком. Той погледна прозорците и забеляза движение зад тях, което предполагаше, че излезеше ли от лозята, нямаше да остане незабелязан.

Петнайсетина метра деляха него и първата колона на верандата, петнайсетина метра открита тревна площ под яркото слънце. Той тръгна покрай периферията на лозята и застана на място, където пердетата закриваха движението му. Ако изтичаше внезапно, това можеше да привлече нечий поглед отвътре, затова закрачи съвсем бавно по тревата, като се оглеждаше зорко за появата на охранителя зад къщата. Вървеше стъпка по стъпка като котка, дебнеща птица, вглъбена в изваждането на червейче.

Пет дървени стъпала водеха до верандата с колони и Пит ги изкачи предпазливо, опасявайки се да не скръцнат, но за негово облекчение такъв звук не се разнесе. След няколко секунди той притисна гръб в ъгъла на къщата, на половин метър от големия прозорец на всекидневната. След това се просна по корем, мина пълзешком под прозореца, стана и тръгна към предната врата. Бавно завъртя топката на бравата и открехна вратата. Във фоайето нямаше никого и той се вмъкна вътре като сянка.

Във всекидневната не се влизаше през врата, а през отворен свод. От една страна на свода върху масичка имаше керамична саксия с малко тропическо растение. Пит го използва като прикритие, за да надникне в стаята, но не набързо, а задържа поглед и много внимателно я огледа, запаметявайки точно кой къде се намира.

Джош Томас, по чиято глава се стичаха струйки кръв от челото, ушите и носа, седеше отпуснат и вързан на стол в средата на стаята. Пит разпозна в Канай пилота на червения фокер. Канай се беше разположил на широк кожен диван, облегнат нехайно на една от страничните облегалки и спокойно пушеше пура. Двама от „Вайпърс“, облечени в черно, стояха от двете страни на камината с приготвени за стрелба оръжия. Друг един стоеше до Томас, насочил нож към едното му око. Петият вайпър, гигантско чудовище, беше сграбчил с едната си ръка Кели за дългата й коса и я беше повдигнал на сантиметри от пода. Тя не викаше, само стенеше от болка.

Пит се отдръпна за миг назад и се запита дали Джордино го наблюдава на монитора. Глупаво беше да си мисли, че ще може просто да влезе в стаята с думите: „Добре, разбойници, възнесете се към небето“ и да доживее до дълбоки старини. Мъжете вътре нямаше да се замислят и щяха да го направят на решето, ако се опиташе да постъпи толкова безразсъдно. Те се бяха обучавали години наред да убиват и нямаше да се поколебаят дори една микросекунда. За хора като тях да убиват беше като да си мият зъбите всеки ден. На Пит, от друга страна, му беше нужна предварителна настройка, преди да стреля в друго човешко същество. Макар да беше убивал само при самозащита, във вените му не течеше студена кръв. Той трябваше да се подготви и да оправдае решението си с факта, че ще го направи, за да спаси живота на Джош Томас и Кели Еган. Стига обаче да успееше, което е малко вероятно, погледнато от всяка страна.

Въпреки че изненадата беше на негова страна и той нямаше веднага да бъде заподозрян, както беше в черното облекло на вайпърите, той реши, че ще спечели за пленниците още две секунди предимство, ако стреля през тропическото растение, което все още го прикриваше. Тъй като убийците нямаше тутакси да разберат откъде идват куршумите, това щеше да забави реакциите им. Така можеше да подреди мишените си по важност.

Той обаче бързо отхвърли тази идея. Вярно, сигурно щеше да улучи двама или трима, но останалите положително щяха да го надупчат с куршуми, преди да си е свършил работата. Освен това съществуваше голяма вероятност някой куршум да се отплесне и улучи Кели или Томас. Накрая реши, че единствената му надежда е да печели време до идването на отряда от Специалните сили. Остави колта си зад саксията върху масичката, пристъпи безпрепятствено в стаята и застана безмълвно на място.

Отначало никой не го забеляза. Всички погледи бяха съсредоточени в Кели, която се мъчеше да се отскубне от Дарфур. Пит видя сълзи от нечовешка болка да се стичат по лицето й и за него беше мъчително да стои неподвижно, без да направи опит да спре мъките й. Пресметна, че ще минат още пет минути, преди подкреплението да пристигне, но не издържа да гледа страданията на Кели и Томас и каза спокойно на Канай: