Клайв Къслър - Възкръсналите

Изведнъж матросът, който стоеше до главния пулт за управление, извика:

— Капитане, нещо става с евакуационните отсеци.

Болдуин и О’Мали пристъпиха до него и загледаха смаяни пулта. Всичките шестнайсет лампички, отговарящи на евакуационните отсеци, светеха червено, с изключение на една, която продължаваше да свети зелено.

— Те са задействани — възкликна изумен Болдуин.

— И то преди някой да е влязъл в тях — добави с мрачно лице О’Мали. — Вече няма да можем да свалим екипажа и пътниците от подводницата.

Взрив в корпуса, нахлуваща вътре вода и безпрепятственото потъване на подводницата заедно със 700 пътника и екипаж, беше картина, прекалено ужасна за възприемане, но и прекалено действителна, за да бъде подмината.

Пит знаеше, че който и да е задействал евакуационните отсеци, вероятно е напуснал лодката в един от тях, което означаваше, че взривните вещества ще избухнат всеки момент. Той отиде до радиолокационния екран, поставен до хидроакустичната станция със страничен обзор. Континенталният шелф се отдалечаваше, но съвсем бавно. Под тях все още имаше вода, дълбока близо триста метра. Корпусът на „Голдън марлин“ беше построен да издържа на водното налягане на тази дълбочина, но всяка надежда за спасение щеше да е почти невъзможна. Всеки поглед беше вторачен в дълбокомера, всяко съзнание отброяваше секундите.

Морското дъно се отдалечаваше мъчително бавно. До повърхността оставаха още само трийсет метра. Обща въздишка се чу в командното помещение, когато „Голдън марлин“ мина над ръба на континенталния склон и дъното остана на 183 метра под корпуса. Водата оттатък илюминаторите започна да става по-светла и можеше да се види как блести неспокойната повърхност от слънчевата светлина.

— Дълбочина под корпуса — сто шейсет и седем метра и намалява — провикна се Конрад.

Думите още не бяха излезли от устата му, когато лодката се разтресе с огромна сила. Едва имаше време да се реагира, да се възприеме неизбежното бедствие. Подводната лодка се изви и стана напълно неуправляема. Огромните двигатели, последна дума на техниката, спряха, когато гладното море нахлу през двете рани, причинени от подводните взривни вещества.

„Голдън марлин“ легна неподвижна и се понесе свободно по течението, потъвайки неумолимо сантиметър по сантиметър към морското дъно. Тонове вода започнаха да нахлуват във вътрешността й от места, които все още бяха неизвестни за хората на мостика. Повърхността изглеждаше толкова мъчително близо, че сякаш можеха да я достигнат с пръчка.

Болдуин вече не си правеше никакви илюзии. Лодката му потъваше.

— Обади се в машинното и кажи на чийфа да установи къде са пробойните — заповяда той на втория си помощник.

Отговорът дойде почти веднага.

— Машинният инженер докладва, че машинното отделение се пълни с вода. Багажният отсек също е наводнен, но там корпусът е все още непокътнат. Той е задействал помпите на максимален капацитет. Освен това съобщава, че помпите на баластните цистерни са повредени от нахлуващата отпред вода, която пълни цистерните през изпускателните тръби. Моряците се опитват да спрат потока, но водата се покачва прекалено бързо и вероятно ще им се наложи да евакуират машинното. Съжалявам, сър, но чийфа каза, че не може повече да поддържа неутрална плавателност на лодката.

— О, боже — промълви един млад офицер, който стоеше до командния пулт, — ще потънем…

Болдуин бързо се съвзе.

— Кажете на чийфа да затвори всички херметически врати долу и да поддържа генераторите в действие колкото може по-дълго — после се обърна към Пит, който стоеше смълчан с безизразно лице. — Е, господин Пит, предполагам, че дойде моментът да ми кажете: „Аз ви предупредих“.

Лицето на Пит остана каменно и замислено, лице на човек, който обмисля всяка вероятност, всяка потенциална възможност да спаси хората и подводната лодка. Джордино беше виждал това негово изражение стотици пъти. Пит поклати бавно глава.

— Не ми доставя удоволствие фактът, че съм бил прав.

— Дъното се приближава. — Очите на старши помощник-капитан Конрад не се отместваха от екраните на радиолокатора и хидроакустичната станция. Едва изрекъл думите и „Голдън марлин“ заора в дънната утайка с шумно стържене, вдигайки огромен кафяв облак, който закри видимостта през илюминаторите.

На пътниците не им трябваше някой да им каже, че става нещо много трагично. Но тъй като пътническите палуби още не бяха залети от вода, а и никой от екипажа не показваше страх — тъй като те бяха на първо плаване с подводница и никой не можеше още да проумее истинската опасност — засега паника сред тях нямаше. Капитан Болдуин заговори по вътрешната говорна уредба и увери всички, че макар „Голдън марлин“ да е загубила мощност, нещата скоро ще се нормализират. Никой от пътниците и екипажа обаче не повярва на думите му, защото видяха, че повечето евакуационни отсеци са празни. Неколцина започнаха да се щурат насам-натам объркани. Други останаха до илюминаторите, зазяпани в рибите, които се появиха, след като разбърканата дънна утайка се слегна. Трети се настаниха в общия салон и си поръчаха питиета.