Клайв Къслър - Възкръсналите

Капитан Болдуин и офицерите му започнаха да изучават аварийните процедури от общи наръчници, написани от хора, които не са имали представа какво да се прави, когато един туристически подводен лайнер лежи безпомощен на дъното със 700 души на борда. Докато корпусът беше все още здрав и с малки изключения водонепроницаем, а вратите бяха херметически затворени, инженерният екип задейства помпите, за да насмогне да изхвърля водата, нахлуваща в машинното и багажното отделения. За щастие всички системи, с изключение на двигателните, изглеждаха непокътнати от взривовете.

Болдуин седеше в свързочния пункт като замаян. С голямо усилие той се свърза последователно с Лаш в главното управление на компанията, с бреговата охрана и с всеки кораб, намиращ се в радиус от осемстотин километра. Изпрати сигнал за бедствие „мейдей“ и съобщи координатите на „Голдън марлин“. След като свърши тази работа, той обгърна с длани главата си. Отначало се обезпокои, че това е краят на дългата му морска кариера. После си помисли колко маловажна е кариерата му при стеклите се обстоятелства. Дългът му преди всичко беше към пътниците и екипажа.

— Да върви по дяволите кариерата ми! — измърмори той под носа си, после стана и излезе от командния мостик, като първо отиде в машинното, за да изслуша пълен доклад, а след това тръгна из подводницата, за да успокоява пътниците, които не бяха в непосредствена опасност. Уверяваше ги, че няма проблем с баластните цистерни и че повредите се възстановяват.

Пит, Джордино и О’Мали слязоха заедно до палубата на евакуационните отсеци. О’Мали започна да отваря контролните табла и да проверява системата. Имаше нещо странно в увереността на едрия ирландец. Той познаваше работата си, и то много добре. Не правеше никакви излишни движения. За по-малко от пет минути той приключи с проверката си, отдръпна се от отворените табла и седна с въздишка на един стол.

— Който и да е задействал евакуационните отсеци, си е знаел работата. Претоварил е електрическите вериги, водещи към мостика, и е задвижил отсеците, като е използвал ръчното управление. За щастие един от отсеците не е успял да се освободи.

— Слаба утеха — подметна Джордино.

Пит бавно поклати глава в знак на поражение.

— Те са били две крачки пред нас още от самото начало. Давам им оценка „отличен“ за плана им.

— Кои „те“? — попита О’Мали.

— Мъжете, които ще убият дете с леснината, с която ти и аз ще убием муха.

— Нищо не разбирам.

— Ами то не е за нормални хора.

— Поне разполагаме с един отсек, в който да натоварим децата — отбеляза Джордино.

— Капитанът трябва да даде заповед — каза Пит, загледан в единствения останал отсек. — Въпросът е колко деца можем да вкараме в него.

Час по-късно катер на бреговата охрана пристигна на мястото, изтегли на борда оранжевия буй, освободен от „Голдън марлин“, и влезе във връзка с подводната лодка. Едва тогава Болдуин даде команда пътниците да се съберат в театралната зала и отиде да им обясни положението. Той се съсредоточи в омаловажаването на опасността и заяви, че в съответствие с разпоредбите на компанията, в случай на авария първо трябва да бъдат извадени на повърхността най-младите. Нищо от думите му не се възприе спокойно. Заваляха въпроси. Разпалиха се страсти и на капитана не му остана нищо друго, освен да ги гаси.

Преди отсекът да бъде натоварен, Пит и О’Мали седнаха пред компютъра в канцеларията на корабния домакин и започнаха да изчисляват допустимия брой на хората според производителя, които може да побере отсекът и да се издигне спокойно към повърхността.

Джордино ги остави вглъбени в работата им и тръгна да търси Кели.

— Колко деца имаме на борда? — попита О’Мали.

Пит взе списъка на пътниците и ги преброи.

— Петдесет и четири са под осемнайсет години.

— Отсеците са построени да превозват петдесет души със средно тегло от седемдесет и два килограма или общо максимално тегло три хиляди шестстотин и двайсет килограма. С килограм повече отсекът няма да се издигне.

— Можем да намалим тази цифра наполовина. Едно дете едва ли тежи повече от трийсет и шест килограма.

— При това положение, като сведохме теглото до хиляда осемстотин и десет килограма, ще остане място за майките — каза О’Мали, изпълвайки се със странното чувство, че му се налага да обмисля чий живот да бъде спасен.

— Ако вземем средно тегло шейсет и три килограма, ще имаме място за близо двайсет и девет майки.