Клайв Къслър - Възкръсналите

— На каква дълбочина сме? — попита той остро.

— Дълбочина ли? — повтори стреснатият Болдуин. — Минахме континенталния шелф и сме в дълбоки води. — Той посочи дълбокомера, монтиран над прозорците. — Вижте сам. Дъното е на седемстотин трийсет и два метра под кила ни.

— Веднага обърнете! — заповяда Пит рязко. — Върнете се в плитки води, преди да е станало твърде късно.

Болдуин стисна челюсти.

— Какви ги приказвате?

— Водолазите са били убити, понеже са намерили взривни вещества, закрепени за корпуса на подводницата. Не ви моля, капитане. Заради живота на всеки на борда обърнете лодката и навлезте в плитки води, преди да е станало много късно.

— А ако не го направя? — предизвика го Болдуин.

Зелените очи на Пит станаха студени като Арктическото море и пронизаха Болдуин като с пикели. Когато заговори, сякаш самият дявол заговори.

— Тогава, в името на човечността, се кълна, че ще ви убия и ще поема управлението на кораба.

Болдуин отскочи назад като прободен с копие. После бавно, много бавно се съвзе и побелелите му устни се разтегнаха в стегната усмивка. Обърна се и погледна кърмчията, който стоеше като онемял, с разширени колкото автомобилни джанти очи.

— Реверсирай и продължи на пълен ход — после се обърна към Пит. — Е, доволен ли сте, господин Пит?

— Предлагам да пуснете алармения сигнал и да наредите на пътниците да се отправят към евакуационните отсеци.

Болдуин кимна.

— Считайте го за сторено — после се обърна към старши помощник-капитан Конрад и му нареди: — Да се изхвърли водата от баластните цистерни. Можем да удвоим скоростта веднага щом излезем на повърхността.

— Молете се това да стане навреме — вметна Пит, чувствайки, че напрежението започва да го отпуска, — иначе ще трябва да избираме между удавяне и задушаване, наблюдавайки рибите да плуват край нас.

Кели седеше в канцеларията на корабния домакин и преглеждаше досиетата на екипажа, когато почувства нечие присъствие. Вдигна поглед и видя мъж, който влезе в помещението безшумно. Беше облечен в риза за голф и къси панталони. По лицето му играеше зловеща усмивка. Тя мигом разпозна в него пътника, когото двамата с Пит обсъждаха малко по-рано. Докато той стоеше безмълвен, тя огледа лицето му и почувства, че я полазват тръпки.

— Вие сте Джонатан Форд.

— Нима ме познавате?

— Не… всъщност не — запелтечи тя.

— А трябва. Срещнахме се набързо на „Емърълд долфин“.

Кели се смути. Виждаше лека прилика с чернокожия корабен офицер, който се беше опитал да убие нея и баща й, но този мъж пред нея беше бял.

— Не, вие не може да сте…

— Да, но съм. — Усмивката му се разшири. — Виждам, че сте озадачена. — Той замълча и извади носна кърпа от джоба на панталоните си. Наплюнчи я, после изтри горната част на лявата си длан. Белият грим изчезна и разкри кожа с цвета на кафе.

Кели скочи от стола си и понечи да побегне през вратата, но мъжът я хвана над лактите и я притисна в стената.

— Името ми е Оно Канай. Имам заповед да ви взема със себе си.

— Къде? — ахна тя от ужас, надявайки се Пит и Джордино да влязат всеки момент.

— Как къде, у дома, разбира се.

Отговорът му не й каза нищо. Тя видя само злото в очите му, когато той притисна влажна кърпа със странна миризма в лицето й. После под нея се разтвори черна яма, която я погълна.

Това беше препускане срещу смъртта. Че взривните вещества бяха поставени по външната страна на корпуса, в това Пит не се съмняваше. Мартинови ги бяха открили, но са били убити, преди да успеят да предупредят капитан Болдуин. Пит се обади на Джордино по преносимата радиостанция.

— Прекрати търсенето и повикай инспекторите. Експлозивите не са вътре в кораба.

Джордино само потвърди и забърза към мостика.

— Какво знаеш, което аз не знам? — попита Джордино, нахълтвайки през вратата, следван от Ранд О’Мали.

— Току-що ни съобщиха, че водолазите са били убити — отговори му Пит.

— Започва се — смънка гневно Джордино.

— Имаш предвид водолазите, които проверяваха дъното на подводницата ли? — попита О’Мали.

Пит кимна.

— Започва да ми се струва, че експлозивите са били нагласени да детонират, докато сме в дълбоки води.

— Където се намираме в момента — отбеляза тихо Джордино, гледайки притеснен дълбокомера.

Пит се обърна към Болдуин, който стоеше до кърмчията.

— След колко време ще стигнем в плитки води?

— До двайсет минути ще бъдем над ръба на котловината и над склона на континенталния шелф — отговори Болдуин, чието лице беше започнало да показва признаци на стрес, след като най-накрая бе повярвал, че лодката му е наистина в опасност. — След още десет минути ще сме се издигнали на повърхността, което ще ни позволи да увеличим скоростта си и да стигнем до плитки води.