Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Ти, като малък, Дейвид, душа даваше за ябълки. Дойде ми на ум, като бях вчера в магазина.

— Да, мамо. — Дейвид се усмихна на свой ред на майка си, трогнат и развеселен от нейната очевидна загриженост да му угоди. — Само че нямах това удоволствие твърде много тогава.

Тя се запъти да го изпрати и сама му отвори вратата, със своите собствени ръце. Тя винаги правеше това, и то беше най-големия признак за нейното уважение към него. Застанала с лице към мрака отвън, тя отговори на неговото прощално кимване с едно бавно движение с глава, после застана с една ръка на кръста и го проследи с очи, когато той закрачи по улицата. Чак когато се изгуби в мрака, тя се върна в своята топла кухня.

Дейвид закрачи покрай Терасите; стъпките му кънтяха и отекваха заедно с другите стъпки в ранния студен мразовит здрач. Неясни сенки се задвижиха заедно с него, другарски сенки, сенките на мъжете от здрача. Сподавени приветствия: „Здравей, Нед, Здравей, Том, Здравей, Дейви“. Но през повечето време — мълчание.

Откак се бе завърнал в „Нептун“, Дейвид чувстваше тоя момент дълбоко в душата си. Той беше пропаднал, може би, за да поведе другарите си в борбата, но поне сега крачеше редом с тях. Той не изневери нито на тях, нито на себе си. Тяхната съдба остана свързана с неговата, тяхното бъдеще — с неговото бъдеще. Тази мисъл му придаваше смелост. Може би един ден той отново ще стигне до парламента; може би един ден той ще помогне на тая армия на труда да намери своя път към новата свобода. Той инстинктивно надигна главата си.

Дейвид подмина дюкяна на Рамедж. Когато ще излезе довечера от „Нептун“, в края на смяната, кепенците ще бъдат спуснати, но вратата ще бъде отворена, а Рамедж ще стои на вратата и ще чака, за да посрещне с хилене унижението на Дейвид. Всеки един през изтеклите четири седмици, Рамедж бе чакал, изпълнен от злобно ликуване, да се наслади напълно на своята победа.

Дейвид наближи двора на мината. Той направи едно малко отклонение, за да отбегне няколкото коли с надпис върху тях „Мосън & Гаулън“. После продължи да крачи заедно с бавния поток мъже. Над тях в мрака изпъкнаха новите кули на шахтите, по високи от предишните, доминиращи над града, пристанището, морето.

Той прекоси двора на мината и заедно с другите се изкачи по стъпалата към кабинета на асансьора. Мълчание. Лостът изтрака. Ново мълчание. Звън на далечен звънец. Мъжете застанаха притиснати едни в други в тишината и здрача на зората. Над тях се издигаха кулите на мината, господстващи над града, пристанището и морето. Под тях, като гроб, лежеше скрита тъмнотата на земята.

Кабината се спусна, потъна внезапно бързо в скритата тъмнота. А звукът от нейното потъване се издигна от тъмнотата като мощна въздишка и се възвиси към най-далечните звезди.

Жингоизъм се нарича войнолюбивата партия в Англия. — Б.пр.