Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Но често пъти неговото достойнство като човек с богатство и обществено положение отстъпваше, разтваряше се, стопяваше се до костите в богобоязливо смирение.

— И аз съм, момчета, човек от вашата среда — викаше той. — Аз не съм роден със сребърна лъжичка в устата. Аз съм отгледан в мъка и немотия. Аз сам си пробих пътя в живота. Затова моята политика е да давам на всекиго възможност да направи същото!

Обаче неговият най-силен коз, никога неразкриван явно, но винаги прикриван ловко в ръкава на палтото, беше неговата власт да им дава работа. Макар и да беше човечен, човек минал през всички изпитания на живота, той все пак си беше и човек с власт. Зад всички свои хвалби, той се описваше пред тях като техен благодетел… той бил откупил разрушената мина „Нептун“, той сега си поставил за задача да даде честна и почтена работа на всекиго от тях. Разбира се, това ще стане след изборите.

Неговата борба се разрастваше и по външните си прояви, и по устрем. Рамедж, макар на времето да бе ритнал малкия Джо в гърба, загдето открадна от дюкяна му един свински стомах, сега се бе превърнал в негов най-предан сподвижник. По настояването на Рамедж, Реверънд Лоу държа една пламенна проповед в църквата, възхвали добродетелите на мистър Джо Гаулън и неговата обич към закона и реда, осъди на вечна тъмнота ония, които бяха дръзнали да гласуват за Фенуик. Коноли в дружеството за светилен газ заяви открито, че ако някой служещ не подкрепи Гаулън, тогава не е нищо друго освен един проклет болшевик и още завчас ще бъде изгонен от работа.

Дейвид виждаше, че всички сили се сплотяват срещу него, но продължи борбата с отчаяна храброст. Но колко жалки бяха неговите оръжия срещу бронята на Джо! Накъдето и да се обърнеше, той чувстваше как коварни пръчки го спъват, ограничават усилията му, смазват го. Без да се щади, той удвои усилията си, постави в действие всички свои физически способности, всичката опитност и ерудиция от политическа си кариера.

Колкото повече Дейвид се бореше, толкова повече Джо нанасяше удари. Първоначалните спънки срещу събранията на Дейвид станаха безпощадни. С обикновени прекъсвания той можеше да се справя и да ги обръща даже в своя полза, обаче ударите изпод кръста сега не бяха законни. Те идваха от страна на една банда негодяи от Тайнкасъл. Тия негодяи се явяваха на всяко негово събрание, предвождани от Пийт Банън, бивш боксов шампион и съдържател на кръчма в Малмо Хуорф, винаги готови и жадни за скандали. Същински сражения се водеха и събранията на Дейвид почти редовно бяха разтурвани сред побоища и безчинства.

Но „чистата и почтена“ борба продължаваше да се развива в по-изтънчени насоки. Сутринта на втория вторник, когато отиваше в бюрото на своя комитет, Дейвид съгледа няколко думи, грубо наплескани с бяла боя върху една стена, към края на Лам Лен: „Питайте Фенуик за жена му!“.

Лицето на Дейвид пребледня; той пристъпи крачка напред да изтрие тоя позорен надпис. Безполезно, съвършено безполезно. Надписът стърчеше и крещеше из целия град, на всяко по-видно място; дори и гаровата сграда носеше тия груби думи, на които отговор не можеше да се даде: „Питайте Фенуик за жена му“.

Обстоятелството, че Джо Гаулън бе замислил и името на Джени в изборите, накара Дейвид да направи едно отчаяно усилие. На 26 октомври той обходи града със стария камион, който го бе отвел към първия му успех.

Дейвид през целия ден остана навън; само през малкото си свободно време успяваше да хапне някой и друг залък. Той говори, докато гласът му почти прегракна. В единадесет часа, след едно последно събрание пред Института, той се хвърли в леглото съвършено изтощен. На следния ден щеше да бъде гласуването.

Първите сведения говореха за усилено гласуване. Дейвид остана целия предобед вкъщи.

Той бе положил всички усилия, до крайния предел на силите си, сега не можеше нищо повече да даде. Той съзнателно се отказва да гадае резултата или да обсъжда присъдата, която неговите собствени хора щяха да произнесат върху него. Все пак, в дълбочината на душата му, надеждата и страха се бореха.

Слискейл винаги си беше сигурен мандат за лейбъристите, една крепост на миньорите. Хората знаеха, че Дейвид е работил и се е борил за тях. Че законът пропадна, вината не бе негова. Те сигурно щяха да му дадат възможност и в бъдеще да работи и да се бори за тях.

Той не подценяваше Гаулън, нито стратегическите му предимства като собственик на „Нептун“. Той си даваше сметка, че безсъвестните похвати на Джо бяха безспорно разцепили солидарността на миньорите, бяха хвърлили съмнения и подозрения върху неговото добро име. Като си спомняше отвратителния намек за Джени, който му бе напакостил повече от всички други клевети на Джо, сърцето на Дейвид се сви. Пред очите му бързо се мерна като видение Джени, легнала в гроба.