Арчибалд Кронин - Героични години

Видя я на горния край на ливадата, когато беше вече късно да се върне. Вдигайки тежката кошница със здравата си ръка, той тръгна по течението на реката. Но кучетата й вече бяха подушили неговото.

— Дънкан! Ей, Дънкан!

Той спря и се обърна. Тя беше много хубава в късата карирана пола и туристически обуща, с огрени от залязващото слънце меки коси.

— Накъде?

Въпросът й беше укор за намерението му да избяга.

— Едва ви чух, Маргарет — извини се равнодушно той.

Тя се усмихна предизвикателно, облегната на ловджийския си бастун, и погледна странния, беден момък, четвъртитото му чело, дълбоките, непроницаеми очи.

— Отивам да пресрещна д-р Овъртън, който лови риба насам. Видяхте ли го?

Той поклати отрицателно глава.

— Не сте много разговорлив съученик, Дънкан — изсмя се тя. — Изглежда мисълта за назначението на новата длъжност ви е възгордяла.

Той направи усилие да се намръщи и кимна утвърдително:

— Голяма сполука, нали?

— Чакайте, още не сте назначен! — подразни го тя. — Нищо не се знае, докато не мине събранието довечера — тя млъкна колебливо. — Вземете това разковниче, което ще ви донесе щастие! Намерих го на хълма, като идвах насам — и му подаде едно стръкче зеленина.

— Благодаря, Маргарет — гласът му трепна, докато пое стръкчето с лявата си ръка и несръчно го закрепи на джоба на палтото си.

В същото време някой извика зад тях. Изкачвайки се откъм реката, Овъртън размахваше въдицата си. Когато се приближи, чистото му, хубаво лице бе овлажняло от пот след краткото изкачване.

— Ах, вие, проклетнице! — обърна се той към Маргарет. — От два часа вече ви търся! Така ли се отнасяте с видните си гости? — едва след това той се обърна към Дънкан: — Добър вечер, Стърлинг. Имахте ли успех?

— Нищо особено.

Дънкан почувствува внезапна неприязън. Този превзет парвеню, когото той надминаваше във всички класове на училището, продължаваше да се отнася снизходително към него.

— Изобщо нищо, предполагам — д-р Овъртън надникна в кошницата на Дънкан и неволно извика: — Господи! Какво е това? Пет-шест фунта! А аз не улових нито една риба!

— Искате ли една пъстърва?

— Разбира се! — Овъртън се завъртя весело. — С удоволствие!

— Вземете всичките! — каза любезно Дънкан.

— Но, драги, това е ваш улов! Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно! Мога да уловя пъстърва винаги, когато пожелая.

Въпреки сдържаността си, Дънкан не успя да отстрани презрителната нотка в гласа си, но Овъртън, зает с прехвърлянето в своя кош на пъстрите риби, не я забеляза.

— Ще се забавлявам с изражението на баща ви — обърна се той със смях към Маргарет, — когато види какво съм донесъл!

— Само че, Оуен — възрази меко Маргарет, — не сте ги уловили вие!

— В любов и риболов всичко е позволено! — каза той като я погледна многозначително.

Дънкан мръдна измокрените си нозе.

— Време е да вървя!

Той свирна на Раст, легнал в ниските тръстики. Докато кучето ставаше, някаква внезапна мисъл хрумна на Овъртън.

— Същото куче ли е? — попита той.

— Същото.

— Сполучили сте, значи.

Маргарет трепна при тоя спомен.

— Трябваше да е на парчета след прегазването.

— Беше на парчета — отвърна спокойно Дънкан. — Само че те пак се сглобиха някак!

— Трябва да се специализирате в сглобяване на картини-пасианси. — Овъртън се усмихна и промени разговора: — А сега предполагам, че няма да ви видя вече. Трябва да бъда в университета идущия четвъртък, за Локхартовите изпити.

— За стипендиантите ли? — запита Дънкан.

— Да — Овъртън погледна важно. — Една от ангариите на лекторите в Сент Андрюс! Да изпитват по седемстотин кандидати за лекари всяка пролет.

— Чудно е, че сте още жив! — тия думи бяха казани толкова спокойно, че горчивината им мина незабелязано.

Почти веднага Дънкан свали шапка на Маргарет и си тръгна.

Двамата останаха да го гледат.

— Странен е този млад дявол, нали, Марджи?

— И вие бихте били странен, мили, ако имахте неговия недъг — отвърна тя с усмивка.

През време на дългия ход до града Дънкан с болка си представяше скитането на Маргарет и Овъртън по полето, към Стинчър Лодж, имение на Маргаретиния баща, полковник Скот. Той си представи голям салон с пламнали дърва в камината. Слуга в тъмнозелена ливрея щеше да донесе чай. Когато влезе бащата на Овъртън — Почтения Джо Овъртън, предприемач и собственик на железолеярни, най-богатият човек в Ливънфорд, Маргарет щеше да налее чай, а младият Овъртън щеше да го поднася, като се хвали със забележителния си риболов.