Арчибалд Кронин: Героични години

В таванската стаичка, където живееше, погледът му падна отново върху книгите, които с толкова труд и така напразно бе изучавал цели нощи. Топли сълзи овлажниха очите му.

Седнал на твърдата скамейка в чакалнята на градския съвет, Дънкан слушаше монотонните гласове, и огорчението му се увеличи.

Какво значение имаше неговия безнадежден, неутолим стремеж? Какво значение имаше дарбата му, дълбоко съзнавана от него, скритата способност, която ръководеше мислите и стремежите му? Той знаеше, че притежава рядко дарование. Прегазеното куче бе оздравяло с негова помощ. Един съученик бе изкълчил някога рамото си във време на игра. Дънкан си припомни как бе изправил изкълченото рамо и бе облекчил разплаканото дете само с няколко хватки на единствената си здрава ръка.

През булото на тютюневия дим Дънкан видя градските съветници, насядали край дългата дъбова маса, и почувствува цяла батарея погледи, насочени към него. Председателствуваше бащата на Маргарет, полковник Скот, неговият поглед беше любезен. Присъствуваха още предприемачът Трауп, адвокатът Лигът, пасторът Симпсън — провинциални нищожества. Но последният член на управата не беше нищожество — той беше Почтения Джо Овъртън, стълб на църквата, самоиздигнал се магнат, чиито промишлени предприятия се простираха почти над половината област. Срещайки премрежения, изпитателен поглед на индустриалеца, Дънкан разбра, че в негово лице има враг.

Полковник Скот заговори пръв, като се усмихна на Дънкан, за да го предразположи.

— Радвам се, че ви виждам, Стърлинг… И така, господа, мисля, че пред нас е новият писар на градския съвет.

— Не бързайте, господин председателю! — говореше Почтения Джо. — Това назначение ни засяга твърде отблизо. Трябва да преценим качествата на кандидата.

— Нима те не са били изтъкнати вече на всеки от нас поотделно от един член от семейството на кандидата? — забеляза лукаво Лигът, като поглади острата си брадичка.

Кръвта на Дънкан нахлу в главата му при мекия присмех в намека на адвоката. Дънкан знаеше, че майка му, в своето нетърпеливо усърдие, бе ходила при всеки от членовете на съвета да моли за назначението на сина си.

— Моля, господа! — тропна по масата полковникът. — Всички познаваме Дънкан Стърлинг. Касае се само до потвърждаване на избора ни.

— Чудесно, Джон! — Овъртън се облегна на стола си. — Но когато купувам нещо за предприятията си, аз се грижа да взема добра стока.

— Стига, стига, Джо! — намръщи се полковникът. — Касае се за обикновено писарско място!

— На какво се дължи недъгът ви, Стърлинг?

Мъчителният въпрос бе зададен от дребния предприемач Трауп, който разглеждаше кандидата с вещо око.

Потискайки възмутения отговор, който трептеше на устните му, Дънкан отвърна:

— Боледувах от полиомиелит като дванадесетгодишно дете.

— Полио — какво?

— Детски паралич, глупчо! — изръмжа полковникът. После се обърна към Дънкан. — Условията ви са известни, нали? Договор за пет години, който може да се продължи — той се усмихна, — фактически до живот. Начална заплата тридесет шилинга седмично.

— Почакайте, моля! — викна Овъртън, като удари по масата. Всички се страхуваха от него и той доказа, че знае властта си. — Аз все още се питам дали кандидатът е подходящ за длъжността. Не забравяйте, че често разискваме важни, тайни въпроси — той помълча многозначително. — Когато започне прилагането на моята голяма програма за юзина в Линтън, от която всички сте заинтересувани, ще се нуждаем от доверен чиновник.

— Съвършено вярно! — съгласи се Симпсън, пасторът, като вдигна благочестиво поглед.

— Именно! — кимна Овъртън. — Искам да повдигна и друг въпрос: всички познаваме бащата на кандидата — заемал някога същата длъжност. Каква гаранция имаме, че и синът не ще тръгне по същия път?

Настъпи мъртва тишина. Дънкан почувствува, че пламва. Той усещаше ясно причината за тая неприязън. Още като ученик в местното училище си бе позволил да надмине скъпоценния син на богаташа и още оттогава бе спечелил злобата на местния властник. Нервите му, изострени от продължителни блянове, изтощени от жестокия разпит, като че ли се скъсаха изведнъж. Той изгледа с безстрастно и дръзко безгрижие Почтения Джо:

— А каква е вашата лична нравственост? — гласът му бе силен и рязък. — Вие се въздигате сам в защитник на обществото, а през всичкото време се грижите само за собствените си печалби!

— Това е клевета към градската управа! — извика Овъртън.