Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

Беше петият ден от месец май на 1911 година, когато Дениъл Нимо научи новината за завръщането на Грейси Линдзи.

През целия онзи следобед, който беше топъл и изпълнен с обещание за хубаво лято, той се бе суетял насам-натам и ту влизаше, ту излизаше от тъмната стаичка на малкото си фотостудио, подготвяйки се за посещението на мисис Уолди и дъщеря й Изабел.

В три часа те все още не бяха дошли. Той прибра сребърния си джобен часовник в роговата му калъфка и през олющената бяла замазка на прозореца си хвърли добродушен поглед към пустата уличка.

Облечен в стар редингот, твърде тесен и къс за него, целулоиден нагръдник и тясна черна вратовръзка, Дениъл имаше опърпан, занемарен вид. Маншетите на ръкавите му също бяха целулоидни, за да пести прането им, а в обущата му, ако се позакърпеха, имаше още живот.

Изражението на лицето му беше замислено, разсеяно и плахо, а устните, изненадващо червени, бяха присвити, сякаш се канеше да подсвирне. Не че Дениъл би подсвирнал някому — твърде много се боеше да привлече върху себе си нечие внимание. И наистина, той беше тих и скромен малък човек, който бе изживял своите петдесет и четири години, без да изпъкне с нещо поне веднъж.

Монотонното блъскане на чуковете от близката корабостроителница правеше атмосферата сънлива. Строяха нов кораб за компанията „Кедив Лайн“ — изгодна поръчка, уредена от новия агент мистър Хармън, която щеше да оживи и разшири бизнеса в малкия град Левънфорд. Само като извиеше глава встрани, Дениъл можеше да види големия портал на корабостроителницата, открояващ се тъмнозелен върху фона на мрачно сивата стена срещу аптеката на Хей на ъгъла.

Докато той стоеше загледан през прозореца, иззад ъгъла, на път към студиото, се появи закрит файтон, който се люшкаше и подскачаше по едрия паваж. Спря и след моментна пауза две жени, облечени в рокли с буфан ръкави и прихванали за ръба широкополите си шапки, слязоха от возилото и пресякоха улицата. Звънецът над вратата иззвъня. Дениъл се покашля и с надеждата, че заекването, което беше обичайният му недостатък, няма да се прояви, се запъти да ги посрещне.

Мисис Уолди, жената на предприемача, влезе първа с пълната си, малко приведена напред фигура, със сгънат чадър в ръка и висока, поддържана с банели яка на роклята. Изабел влезе след нея.

Дениъл, който никога не се отпускаше напълно, бе избързал пред тях, предложил им бе столове и след като направи забележка за времето, потърси убежище в суетене около камерата си. Мисис Уолди, доволна да поседне и отпочине от високите си тесни обувки, го наблюдаваше с приятелско благоразположение, а червендалестото й лице сияеше от майчинска топлота.

— Искаме точна прилика, мистър Нимо — каза тя снизходително гальовно, с поглед, насочен към избелелите плюшени завеси, закриващи нишата, в която Изабел бе влязла да свали шапката си и се среше. — Разбирате при какви обстоятелства правим тази снимка, нали?

— О, да, наистина — отвърна Дениъл. — И много щастливи обстоятелства при това.

Елизабет Уолди се усмихна. Тя беше простодушна жена въпреки натруфеното си облекло и претенциите за собствен стил, който общественото положение на съпруга й изискваше от нея.

— Много сме доволни от годежа — продължи тя. — Мистър Мъри е толкова обещаващ млад човек.

— Да — съгласи се Дениъл, — познавам Дейвид от времето, когато беше малко момче. Изискан, с тежест мъж. И добър адвокат.

В този момент иззад завесите се появи Изабел с леко поруменели бузи. Беше бодра, свежа, с едра, закръглена фигура, кестенява коса и сини очи.

Макар и хубавичка по свой начин, изражението на лицето й беше глупаво и много губеше от капризно отпуснатата си долна устна. Все пак тъкмо сега, при това тържествено посещение у фотографа, тя изглеждаше достатъчно привлекателна и доволна от мисълта, че подобието й в сребърна рамка скоро щеше да се появи измежду книжата върху бюрото на Дейвид Мъри в кантората му на Хай стрийт.

— Мама мислеше, че за фон на снимката би трябвало да има балкон.

— Много е модерно — кимна Дениъл в знак на съгласие. — И може би с книга в ръка.

— Да, да — подкрепи го мисис Уолди. — Като че ли чете.

Дениъл пак наклони глава, докато смъкваше движещ се на ролки прашен параван с изобразена на него мраморна балюстрада. После настани обекта си с отворена книга в ръка до една бамбукова стойка за цветя. Сивите му очи гледаха задълбочено и сериозно зад очилата в стоманени рамки, а малката кестенява брада стърчеше под ъгъл едновременно комичен и затрогващ в стремежа му към артистично удовлетворение.