Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

— Можете да отпуснете още малко лявата си китка, мис Изабел — предложи той накрая, съзерцавайки ефекта с глава, наклонена на една страна. После се скри под черния чул на камерата и експонира серия от обрамчени в махагон плаки.

След като снимането приключи, Изабел сложи шапката си и Дениъл придружи дамите до чакащия ги файтон, където на сбогуване мисис Уолди благодушно забеляза:

— Ще ви очакваме догодина на сватбата, мистър Нимо. Ще се погрижа да получите покана.

Като се връщаше в студиото си, Дениъл изпита благодарност за тази проява на любезност, защото добре знаеше, че по мярката на левънфордското обществено мнение той бе считан за неуспял човек — некадърен, смешен неудачник.

Истината беше, че преди близо трийсет години Дениъл бе станал пастор, надлежно дипломиран за лечител на душите според каноните на шотландската църква. Въпреки това Дениъл никога не намери амвон, от който да проповядва.

Отначало перспективите му бяха нелоши. Интересуваха се от младия човек, получил всички тези награди в колежа. С истински вкорененото си благоговение към „учението по книги“ градът Левънфорд го беше предложил за помощник в енорийската църква и като за изпит го избраха да изнесе една проповед.

Дениъл имаше тази проповед в главата си — пламенно и добре обмислено слово. Седмици преди това той бе репетирал, скитайки из полето около Левънфорд с унесен поглед и движещи се устни. Когато се качи на амвона, почувства, че знаеше проповедта наизуст. Обяви темата си и започна да говори.

В началните моменти проповедта потръгна добре, после изведнъж той осъзна присъствието на събраните богомолци, редиците от лица, обърнати нагоре към него, насочените погледи. Тръпка на неувереност пролази по цялото му същество, мъчителна и парализираща с ефекта си, още повече че това чувство не му беше непознато. Кръвта нахлу в лицето, челото, шията му. Разколеба се, загуби нишката на мислите си и започна да заеква. Знаеше, че е загубен, ако това ужасно безсилие на говора го обладаеше. Той, разбира се, продължи да се бори с думите, сега бледен, с чело, оросено от тежки капки пот. Лиричната жар на проповедта му се превърна в нещо жалко. Усещаше с всеки удар на присвитото си сърце реакцията на слушателите към недостатъка му. Преувеличаваше я.

Докато се мъчеше и бореше с думите, той усети оживлението в църквата и дочу сподавения шепот, който последва провала му, съзря косите погледи, полуприкритите усмивки. Видя как децата се смушкваха помежду си. Дори чу или си въобрази, че чува едва потиснато кискане откъм галерията, където седяха фермерските ратаи. Това го съкруши напълно.

Дениъл никога не превъзмогна своето първо поражение. Опитваше се отново и отново. Отиде чак до Гарви на север и до Линтън на изток в опитите си да намери църква, в която да се установи, но винаги без успех.

На два пъти успя да се вмъкне в списъка на кандидатите за малки селски енории, но когато се стигаше до избор, все не гласуваха за него. Постепенно той се примири с репутацията си на провалил се пастор и подтикнат от нуждата да намери средства за препитание, се върна отново към фотоапарата, с който умееше да си служи, и с течение на времето се утвърди като, така да се каже, официалния градски фотограф.

В този момент часовникът на камбанарията удари пет и Дениъл затвори студиото за деня. После, според обичая си, преди да се запъти за дома си в северните покрайнини на града, той прекоси улицата, за да размени някоя дума със съседа си, аптекаря Хей.

Помещението на аптеката беше тъмно и тясно, с въздух, натежал от миризмите на алое, азафетида 1 1 Смола с миризма на чесън, употребявана в медицината и в готварството. — Б.пр. и сладко коренче. Рафтове с тъмнозелени шишета изпълваха едната стена. На дългия тезгях имаше газова горелка, която изпъкваше като жълт език на фона на мраморна плоча, опръскана с червен восък. До нея седеше самият собственик и с жлъчна потиснатост стриваше в хаванче съставките на някакви ханчета.

Аптекарят Хей беше мършав, с мъртвешки вид човек, с продълговата плешива глава, с ивици червено кестенява коса и линеещи бакенбарди от същия цвят. Носеше късо сако от алпака 2 2 Вълнен плат с примес от коприна и памук. — Б.пр. , позеленяло от старост и на петна от лекарства и химикали, а под него личаха кокалестите му ръце и плешки като на скелет. Изражението му беше тъжно и жлъчно, а манталитетът му — на най-разочарования човек в цялата вселена. Нищо не можеше да го изненада. Нищо, ама съвсем нищо!