Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

Такава я беше видял за последен път една вечер току преди трагедията. Вървеше по Левънсайд покрай реката с букет ливадничета в ръка, набрани по зеления бряг.

Каква прелестна картина. Слънчевите лъчи, падащи полегато върху водата, се отразяваха в сияние, което я обгръщаше „като млада сърна, дошла при реката на водопой“, мина му през ум забравен стих. Личицето й беше оживено и засмяно, а в топлите й кафяви очи искреше обещанието на живота.

Но на осемнайсет години какво ли бе знаела тя за живота? Бедното дете. Той въздъхна дълбоко и по лицето му се изписа тъга. Ала то отново просветна, докато мислите му се връщаха по-назад в миналото и други, по-щастливи образи и сцени се тълпяха пред мисления му взор.

Измежду тях я видя в детския хор, който бе ръководил в старата градска зала. Какво чудо беше тя тогава, какво малко чудо — само десетгодишна, с гласче като флейта, с такава жизненост, грация и талант — е, наистина никога, никога не бе срещал той такъв талант оттогава.

Усмихна се — защото сега мислено я виждаше при награждаването в колежа, качвайки се на подиума, за да получи подвързаната с кожа „Пътуването на поклонниците“ 6 6 Широко популярно в англоезичните страни религиозно съчинение алегория, написано от Джон Бъниън през 1678 г. — Б.пр. , с която беше наградена за познанията си по Светото писание. Да, той я беше обучавал, за да спечели тя тази награда. Беше най-добрата ученичка, която някога бе имал в класа си по изучаване на Библията!

Видя я пак на училищния пикник, малко момиче на дванайсет години с красива, нова панделка в косите, размахала слаби крачета в надбягването за малките момичета, устремена напред със заострена волева брадичка и пресичаща първа финалната лента, която той държеше. Да, беше спечелила за най-голяма негова радост.

Очите на Дениъл се замъглиха. Тъй много бе обичал Грейси, с всичката предана нежност на човек, който няма свои деца. Тя беше някак различна, замесена от друго тесто, по-фина, по-завършена в тяло и душа.

И винаги изглеждаше, че баща й, Том Линдзи, останал вдовец при раждането на едничката си дъщеря, никога не я беше разбрал и оценил. По едно време той беше преуспяващ търговец в Левънфорд, търгуваше със зърнени храни, плодове и хранителни стоки, а през най-добрите си дни беше и кмет на града. Имаше труден и сприхав характер, а накрая неудачите в търговията, които го доведоха до банкрут, още повече го огрубиха и озлобиха.

Имаше, разбира се, и хора, които шушукаха, че действията му към Грейси били оправдани, но с това Дениъл никога не би се съгласил. С рязко поемане на дъх той отново се замисли върху нещастието, което бе разрушило живота й.

Беше през зимата на 1903 година и Грейси, осемнадесетгодишна, с коси, прибрани на кок, и пола до глезените, беше като розова пъпка, преди да разцъфне, царицата на всички балове, която с валс проправяше пътя си към всяко сърце.

Стройна, хубава и весела, сякаш с някаква тайна, искряща в очите й, на нея никога не липсваха обожатели. Каква Коледа беше тогава! С настъпването на големите студове тя ходеше да се пързаля с кънки върху замръзналото езеро в парка, пъхнала ръце в малък маншон от катерича кожа и бузи, зачервени от вятъра. Младежите от Левънфорд профучаваха по леда покрай нея, правеха осморки, трудни фигури, перчеха се, опитваха се да привлекат вниманието й.

— Всички момчета са луди по Грейси! — забелязваха с усмивка хората. — Жужат покрай нея като пчели около гърне с мед.

Наистина така беше. Там бяха и младият Симпсън, синът на лекаря, и Джек Хардгрейвс, и още цял орляк други млади мъже, но все пак най-щастлив от всички беше Дейвид Мъри, който тогава учеше право в Уинтънския университет. Всички мислеха, че върху Дейвид ще падне изборът на Грейси, докато на сцената не се появи Хенри Уудбърн, дошъл на гости у своите братовчеди Ралстънови, които притежаваха корабостроителницата в града.

Този Уудбърн беше чужденец в околността, млад мъж с руси коси, кашлица и хлътнали бузи. Караше собствена двуколка, скъпа и модерна, и разполагаше с предостатъчно пари и свободно време.

Грейси често се возеше в двуколката му привечер, увита в топли одеяла, докато бледата луна, с харман наоколо, се възкачваше бавно над хълмовете на Гаршейк, а копитата на коня потропваха ритмично по замръзналия път.

Говореше се, разбира се, това беше само мълва, че Уудбърн бил буен млад мъж, който пиел повече, отколкото би трябвало, че дробовете му били болни и че всъщност са го изпратили на този северен климат да възстанови здравето си.