Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

— Да, Дениъл. Трябва да я настаним тук. Ще е добре дошла, разбира се.

Кейт се поколеба, после добави:

— Само че, надявам се… през тези години… се е научила на държание.

Със замислено изражение на лицето тя се приближи до масата и започна да му налива чай.

Беше събота, свеж, ведър слънчев ден с пухкави облачета, носещи се весело по синьото небе. Въздухът бе прозрачен и погледът стигаше надалеч. От платения път се различаваха овцете, които пасяха по уинтънските хълмове, а далеч на запад малък кораб влекач пореше накъдрените води на естуара. На яркочервения му комин можеше да се разчете номерът му. Прекрасен ден за завръщането на Грейси у дома.

Дениъл и Кейт бяха отрано на гарата, двайсет минути преди влака, който трябваше да пристигне в десет часа. Кейт бе облякла новата си черна рокля, а Дениъл беше пременен в неделния си костюм. Докато вървяха мълчаливо по Стейшън Роуд, Дениъл премисляше всичко наум, като си каза с удовлетворение накрая, че Кейт великолепно се беше справила с необходимите размествания вкъщи. Свободната спалня, широка, приветлива стая с лице към пътя, нарекоха вече стаята на Грейси и приготовленията на Кейт наистина бяха героични. Беше окачила муселинени завеси, бе разместила мебелите и беше постлала ново килимче на пода пред леглото.

Очакването бе изпълнено с нетърпение и вълнение, но накрая се чу локомотивна свирка, влакът се зададе откъм завоя, обгърнат в облак пара, и влезе в гарата. Вратите се разтвориха, неколцина постоянни пътници слязоха, като се прозяваха и сгъваха вестниците си. Тогава някак изведнъж и просто Грейси се появи на перона толкова реална и така неоспоримо у дома най-сетне, че сърцето на Дениъл почти спря.

За момент тя остана неподвижна, живо очертана на сивия фон на влака, с поглед, неуверено шарещ насам-натам в очакване. В следващия миг тя ги видя. Очите й светнаха и като нададе слаб възторжен вик, тя се затича към тях, протегнала двете си ръце, твърде развълнувана, за да се опита дори да заговори.

Целуна Кейт по бузата, а после Дениъл с целувка, лека като докосване от крило на птица. Тя се беше променила толкова малко, че изненадата от това поразяваше.

Зад малкия воал на точки пред шапката й дребното й лице бе пак така живо и свежо и тя по същия маниер вдигаше нагоре брадичката си замислено, като че ли се опитваше да проумее истината на живота. Гъстата й кестенява коса имаше на моменти същия червеникав блясък. Очите й, с онзи кафяво-червеникав оттенък, все още можеха да се усмихват изпод сълзите.

Сега тя едновременно плачеше и се смееше на път към файтона, който Дениъл бе повикал от заслона до гарата. Като овладя емоциите си, защото почувства, че набитото око на файтонджията го оглежда любопитно, Дениъл се погрижи да качи багажа, докато Кейт и Грейси заемаха местата си вътре. Момент по-късно той се присъедини към тях и файтонът потегли.

Докато се движеха бързо, Грейси импулсивно подаде ръце и на двамата, седнала малко напред, с нежен и възторжен поглед, вперен навън през отворения прозорец. Всяко познато кътче изтръгваше от разделените й устни все същото възклицание на спомен и познание — общинският съвет, библиотеката, сивата каменна фасада на колежа, да, дори схлупената сладкарница на Лъки Логан, където като дете си бе купувала сладкиши и бонбони. Всички тези познати места вземаха участие във възторга на нейното завръщане.

Бог вижда, че нямаше нищо красиво в архитектурата на тези сгради — бяха ниски, обезцветени и опушени от времето, похлупени под студените плочници на покривите си, сиви и отблъскващи. При все това за Грейси те имаха необикновена притегателна сила, приветстваха я топло като скъпи стари приятели. Особено я вълнуваше липсата на всякаква промяна. Тръпка полази по тялото й от аромата на топли закуски, долитащ от фурната на Керик.

— Всичко си е същото, както някога — шепнеше тя непрестанно. — О, толкова е хубаво да се завърнеш у дома!

Грейси винаги си беше такава — остро чувствителна и към най-мимолетните впечатления. Отразеният слънчев лъч от мътните води на обикновеното градинско езеро би я накарал, затаила дъх, да се закове на мястото си, а полъх от запален есенен огън откъм хълмовете би я накарал да мечтае през целия следобед. А сега едно чувство по-трогателно и по-лично, върховното усещане, че се е завърнала, бе заседнало като буца в гърлото й и почти я задушаваше.

Свиха по Чърч стрийт и като приближиха до кантората на Дейвид Мъри, тя ахна изненадана и стисна ръката на Дениъл.