Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

— Виж! Виж! Мисля, че този на прозореца е Дейвид. О, лельо Кейт, не можем ли да спрем за малко, да си кажем по една дума с Дейв? Сякаш преди сто години го видях за последен път.

Лицето на Кейт обаче говореше много. Наистина зад прозореца ясно се виждаше Мъри, малко в сянка, до завесата. Изглежда, че и той почти крадешком ги наблюдаваше.

— Не мисля, че би трябвало да спрем тъкмо сега, мила. Сигурно си уморена след дългото пътуване.

— Но аз не съм ни най-малко уморена — настоя Грейси с умоляващ поглед.

Кейт успя да се усмихне, но сдържано и със загриженост.

— Има толкова много хора наоколо, скъпа. Не бих искала да те видят, че се втурваш в кантората на Дейвид Мъри на минутата, в която се завърна у дома.

Грейси почти отвори уста да протестира, но си замълча. Може би леля Кейт беше права. Не биваше да бъде нетърпелива. С въздишка тя се отпусна на мястото си, съзнаваща, макар и нехаеща от факта, че любопитни очи проследяваха преминаването на файтона през града, че глави се извръщаха след тях, че се разменяха многозначителни знаци и се зараждаха клюки.

Джеймс Скот, месар и изпълняващ длъжността кмет, препасал синьо-бялата си престилка и подходящо въоръжен с ножове и точило, тъкмо окачваше половин теле на кука пред вратата на месарницата си и си бъбреше с аптекаря. При вида на файтона Хей потри ръце така, че чак кокалчетата им изпукаха.

— Е — рече той иронично, — ето я, че минава, кмете.

Скот поде с тона на аптекаря:

— Великолепен екипаж — забеляза той, оглеждайки сатирично разнебитения файтон. — Предполагам, че ти би го нарекъл тържествено завръщане, по кралски.

А преподобният Дъглас Моуът, енорийският пастор, който вървеше по Чърч стрийт с жена си, избегна всякакъв коментар, но цялата му мастита фигура се изпълни със справедливо порицание.

Най-сетне файтонът стигна до платения път и Грейси влезе в къщата на Дениъл, която бе обгърната в сладостна омара. Седемте години в Индия бяха в много отношения трудно поносими за нея и все пак сега, когато вече беше тук, онези години някак избледняха, сякаш никога не са били. Левънфорд бе нейният дом, тя никога не беше искала да го напусне.

След обяда, на който яде малко, тя поднесе подаръците си: фин кашмирен шал за Кейт и комплект четки с резбовани дръжки от слонова кост за Дениъл, донесени от Каунпур. После хвана Дениъл за ръка, заведе го в малката градинка и двамата закрачиха насам-натам по поляната. Нотка на очарователна сериозност се примеси към нейната жизненост и навлажни очите й, когато импулсивно издума:

— Скъпи свако Дан, твоето гостоприемство значи толкова много за мен. То ми вдъхва нова надежда и вяра.

Тя замълча, после почувствала мълчаливо съчувствие по допира на пръстите му, продължи с ласкава усмивка:

— Знаеш, че не съм добре материално. Не съм от онези богати вдовици, за които пише в книгите. О, не се съмнявам, че ще получа пенсия от компанията, но тя ще бъде малка. Може би ще трябва да работя, за да се издържам, пък и толкова много искам да върша нещо полезно. Ти не знаеш как бяха пропилени тези последни години. Не упреквам Низбит. Беше много добър към мен, бедният, но аз никога не можах да свикна там. Тук ми е мястото, свако Дан, и сега, след като се върнах, искам да си изградя истинско бъдеще.

Той бе дълбоко развълнуван и макар че не беше очаквал да започне толкова скоро разговор на тази важна тема, възможността, която тя му бе предоставила, му се стори твърде благоприятна, за да бъде пропусната.

— Грейси — започна той, като постави ръка на рамото й, — ти знаеш, че твоето щастие е всичко за мен и по тази причина… има един въпрос, който трябва да ти задам… надявам се, не ще ти причини болка.

— Болка?

Тя се усмихна изненадана и Дениъл събра цялата си смелост:

— Става дума за детето ти, Грейси.

Не посмял да вдигне поглед към нея, той усети как тя се вцепени. След известно мълчание, което стана тягостно, Грейси проговори с напрегнат и променен глас:

— Мислех си, че всичко онова е било забравено.

— Да, да — потвърди бързо Дениъл, боейки се, че тя би го разбрала погрешно, — теб никой не те упреква. Ако е имало вина, била е на Хенри Уудбърн. Ала след като той умря, отговорността за този млад живот вече стана твоя.

Тя се спря и се обърна с лице към него. Устните й трепереха.

— Едва ли съм очаквала това от теб, свако Дан. И то толкова скоро след пристигането ми. Не разбираш ли какво съм изстрадала? Татко почти беше изгубил ума си. Низбит не искаше да се обременява с грижи за дете, а аз бях твърде изтощена, за да се противя. Чувствах, че за детето ще е по-добре във фермата близо до Пърт 9 9 Град в Шотландия. — Б.пр. , където го настани татко, у Ленгови, добри селски хора.