Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

— Да, да, скъпа — помъчи се да я утеши Дениъл. — Знам, че положението ти е било трудно, но сега имаш шанс да оправиш нещата.

— Още навремето нещата намериха местата си. — Тя стоеше някак вдървено. — Не е ли по-добре да ги оставим така, както са?

— Не, не, ти имаш морални задължения, Грейси, и не е само това — става въпрос за твоето щастие и щастието на сина ти.

— Той е щастлив там, знам това. — И добави с известна горчивина: — Едва ли ме е запомнил.

Дениъл поклати глава.

— Казвам ти, животът ти никога не ще бъде пълен, ако не си го вземеш обратно.

Отново настана дълго, потискащо мълчание. Тя, изглежда, бе развълнувана от последните думи на свако си и го погледна неуверено.

— Наистина ли мислиш така, свако Дан?

— Сигурен съм в това.

— Не разбираш ли… — Тя замлъкна, изчерви се и продължи с усилие: — А аз въобще не го чувствам така. Бях принудена да го изоставя, да го забравя. Сега тази част от мен е мъртва. А как би могъл да се завърне и да ме обикне… като майка?

— А няма ли да е способен да те обикне, скъпа?

Забравени емоции я сграбчиха въпреки волята й. Тя въздъхна. Това внушение, толкова неочаквано и така противоречащо на нейните планове, бе и много тревожно.

— Пак ще поговорим за това — изрече тя бавно и облегна буза на рамото му, видимо трогната от обичта му. — Ти си толкова добър към мен, мой скъпи свако, и аз съм много щастлива да бъда отново с теб. Нима наистина съм била далеч цели седем години? Животът ми започва отново…

Когато Дениъл се отправи към студиото си, Грейси почиваше в стаята си — въпреки че не го признаваше, пътуването я беше изморило. В късния следобед тя заспа лек сън, но привечер звук на гласове я привлече долу.

Освежена, облякла семпла рокля с дантела около шията, тя влезе в гостната, където пред камината — сега запълнена с голяма ваза цветя — седяха, заети със седмичната си игра на дама, Дениъл и аптекарят Хей.

Грейси се усмихна и поздрави госта, после се настани на въртящата се табуретка до пианото, за да наблюдава играта. Атмосферата на строгата шотландска гостна с ужасните махагонови мебели, натъпкани с конски косми, и висящите по кафявите стени картини на планински говеда сякаш изведнъж се оживи и разведри от самото й присъствие.

За Дениъл цялата стая стана по-светла, по-топла. От време на време той й хвърляше поглед, изпълнен с плахо щастие, без да го е грижа, че губи играта. Накрая каза:

— Изсвири ни нещо, Грейси.

— Отдавна не съм се упражнявала. Отвикнала съм — отвърна закачливо Грейси на местния диалект. — Пък и мистър Хей не желае да свиря.

— Не възразявам да правиш каквото си искаш — обади се аптекарят с вродената си предпазливост.

— Е, добре, ще посвиря тогава — усмихна се тя, завъртя се на табуретката, вдигна капака на пианото, поколеба се за момент и засвири.

Пианото беше хубаво — ценен сватбен подарък на Кейт от брат й Том Линдзи. Обзета от собственическа загриженост, на Кейт не й се бе посвидяло да поддържа пианото постоянно настроено. Имаше частно споразумение, на половин цена, със слепия акордьор от магазина на Шауленд на Хай стрийт. Пък и ръцете на Грейси бяха достойни за този инструмент — мисис Джилкрист, учителката по музика в колежа, не бе губила времето си напразно. Грейси изсвири пиеса на Шуберт — една от неговите импровизации. Звучеше прекрасно.

Отвън притъмняваше и през отворения прозорец от градината на Дениъл се прокрадна смесеният аромат на розите и прясно окосената трева. Фигурата на Грейси, изящна и дребничка, навяваше някакво странно усещане за незащитеност. Бялата й шия, почти светеща на фона на черната й рокля, крехките нежни китки, самото движение на пръстите й криеха една чаровна нежност и изтънченост.

Докато я гледаше, сърцето на Дениъл преливаше от топлота и обич. Дори Хей беше развълнуван, потропвайки с пръсти по дъската, протегнал дългите си крака, вперил с престорено безразличие сардоничен поглед в тавана.

От Шуберт Грейси почти без увод премина към традиционните мелодии на Шотландия, към песните на родната си страна. Изведнъж, с поглед към Дениъл, тя започна песента, която от всички той обичаше най-много. И това, разбира се, беше религиозна песен: „И на града не беше нужна светлина“.

Наведен напред, очарован, Дениъл едва си поемаше дъх. Гласът на Грейси, макар и не така силен, почти имаше чистотата на глас на пойна птица. Извисяваше се, рееше се във въздуха и нижеше прекрасните думи на пищната мелодия. То сякаш не беше гласът на Грейси, а духът й, най-накрая устремен към Бога, невинна душа, изтръгваща се от земните мрежи и клопки.