Арчибалд Кронин: Песен за петаче

Героите и ситуациите в този роман са изцяло плод на въображението на автора и всяко съвпадение с реални лица и събития е случайно.

Всяка вечер в шест часа къщата се изпълваше с трепетно чувство на очакване, което озаряваше дългите монотонни и сънливи следобеди. Точно влизах в предната стая, когато майка ми, сновяща нагоре-надолу из кухнята в подготовка на вечерята, започна да пее. Песента разказваше нещо за дъщерята на някакъв мелничар, която легнала на постелята си и умряла. Но майка ми пееше тези тъжни шотландски мелодии с такъв жизнен маниер и непринудена ведрина, че те неминуемо звучаха весело. Бях коленичил на една възглавница, за да мога да гледам през прозореца. Въпреки че от следващата седмица тръгвах на училище, все още изпитвах необходимост от възглавницата.

Пътят към селската гара бе пуст, с изключение на кучето на Макинтошови, задрямало под сянката на яворовото дърво пред ковачницата. Оттатък гарата със свежите и диви цветове от саморасли цветя се простираше необятната шир на пустинния бряг край широкото устие на река Клайд, съживена в този миг от един параход с високи бели комини, бодро разпенващ с гребното си колело спокойните води, устремил се надолу по течението. Не след дълго се появи човешка фигура, не която очаквах, но все пак на приятел — в действителност моята единствена приятелка, Маги, или както бе наричана съвсем несправедливо от „лошите“ момчета — Лудата Маги, едно едро, непохватно тринайсетгодишно момиче, което, накичено с тенекиени кутии с мляко от фермата на Сноди, се провря между пръчките на спуснатите бариери на жп прелеза. Този маршрут, скъсяващ разстоянието, ми бе толкова строго забранен за ползване, че аз с явен укор я изгледах как тя с провлачена походка продължи нагоре по пътя вечерната си обиколка за разнасяне на млякото. Минавайки покрай нашата къща — една от четирите прилежно подредени в редица малки кокетни постройки — тя ме зърна на прозореца и подрънквайки глухо с кутиите, ми махна с ръка за поздрав.

Бях вдигнал ръка да отвърна на поздрава й, когато пронизителна свирка разцепи въздуха. Аз отклоних поглед от Маги и очите ми се спряха на белия облак пара, под който една тъмна, самотно виеща се змия бавно се плъзна по завоя на железопътната линия. Сякаш останала без дъх, тя изпухтя мъчително пред единствения коловоз. През хиляда и деветстотната година само най-бавните северноанглийски влакове спираха в селцето Ардънкейпъл.

Както се случваше понякога, баща ми бе единственият пътник, слязъл на гарата. Той закрачи ведро с походката на човек, който обича да се прибира вкъщи, а чевръстата му фигура излъчваше дори от това разстояние своята ясно забележима и отчетлива специфичност. Носеше кафяв костюм, късо бежово палто и чифт тъмнокафяви обувки; на главата — кафяво бомбе с извита нагоре периферия. Докато се приближаваше, кучето ни погледна нагоре и необременено от хорските настроения, вдигна прахоляк с опашката си. Тогава, изпълнен с трепетно напрежение, видях, че татко носеше някакъв пакет. Твърде често, когато посещаваше клиенти в Уинтън, той донасяше вкъщи за вечеря, на майка ми и мен, по някоя пикантерия, която почти винаги ни изненадваше приятно: ту чепка хубаво грозде от Колмар, ту резен сьомга от Тей или пък буркан със зелен джинджифил от Кантън и разни подобни екзотични чудесии, навеждащи на мисълта, че татко нямаше нищо против да се храни с апетитни неща, но които, разбира се, бяха толкова далеч от скромния стандарт на ежедневния ни живот, че го караха тайничко да се наслаждава на замаяните ни погледи, докато разопаковаше подаръците си с небрежен жест и критично вдигната нагоре вежда.

Вратата се отвори с поскърцване и мама, хвърляйки настрана престилката си, се затича да го посрещне и прегърне — действие ненапълно одобрявано от мен, което въпреки това бе задължително. Татко свали палтото си и го закачи на закачалката — той винаги се отнасяше с уважение към дрехите си — след това влезе в кухнята, вдигна ме нагоре със сериозен вид и после отново ме спусна обратно.

Мама постави супата на масата. Беше шотландски бульон — ястие, особено много обичано от татко, от което, освен ако не бе направено на каша, аз обикновено изяждах само граха, като подреждах първо зърната около ръба на чинията. След него имаше телешко варено. Противно на местните привички — а това бе само една от нашите несполуки да се приспособим към строгите традиции на обществото, в което живеехме — нашето най-сериозно ядене за деня беше вечерното, тъй като татко, през цялото време в движение, рядко имаше възможност да хапне нещо повече от сандвич. Междувременно с едно особено настроение, което ми изглеждаше необичайно, дори леко напрегнато, той започна бавно да разопакова пакета си.