— И кът похлупак на сичко — Маги отправи съчувствения си поглед към мен, — ти си дошел на светъ нъопъки.
— Наопаки ли? Какво значи това, Маги?
— Не с главата напред, а с краката.
— Това лошо ли е било, а, Маги? — попитах аз ужасен.
Тя кимна утвърдително с мрачно изражение.
След това унизително разкритие Маги обикновено се опитваше да ме разведри, като ме отвеждаше надолу покрай устието на реката чак до Ърскиновите скали, където, заричайки ме да не споменавам на майка ми, която би останала шокирана, ако разбере, че глезеното й детенце си тормози стомаха с тия „боклуци“, ние събирахме пресни миди, после тя ги изпичаше на огън и месото им ставаше вкусно като ядки. Новостта на тази необичайна трапеза сама по себе си ми доставяше изключително удоволствие, тъй като, ако не друго, бях непрекъснато прехранван; докато за Маги, вечно недояла, това бе добре дошла допълнителна порция. И за нещо като десерт, свалила очуканите си ботуши и дълги черни чорапи, единият от които, въпреки кръпките, се оказваше с някоя нова дупка, тя нагазваше в сивите води на разлятото устие и опипвайки калния пясък с пръстите на краката, откриваше по дъното малки, набраздени, бели сърцевидни миди, които поглъщаше на момента като стриди, сурови и още потръпващи.
— Но те са живи, Маги — протестирах аз, потресен от болката, която тези невинни малки създания изпитваха от острите й зъби.
— Те не усещат нищо — уверяваше ме тя спокойно, — ако ги сдъвкваш бързо. Хайде сега да поиграем на магазин.
Маги непрекъснато изобретяваше какви ли не игри и бе надарена с всевъзможни селски умения. Тя можеше да направи свирка от върбова пръчка, да измисли плетка, изтъкана от стъблата на разни треви, и то толкова сложна, че пръстите ми никога не биха могли да се усучат така, или магически да свива от вестник малки хартиени лодчици, които пускахме да плават надолу по течението на Гилстоновия ручей. Тя можеше също така да пее и със своя дрезгав, но мелодичен глас предлагаше на вниманието ми някои любими за времето мелодии, като „Сбогом, скъпа Грей“ и „Розовият цвят и пчелата“.
Но играта, която Маги харесваше най-много от всичко, бе несъмнено „магазин“ и тя никога не можеше да й омръзне. След като успявахме да съберем и подредим на брега нашите разнообразни стоки, включващи счупени парченца от миди, стръкове див копър, листа от репей, розово-бял пясък, водорасли, мраморни камъчета, всяко нещо от които представляваше различна стока, Маги поемаше функцията и отговорностите на собственичка, докато аз се превръщах в клиент. Тази игра даваше на Маги, толкова бедна и пренебрегната в живота, чувство на сигурност и дори усещането за богатство. Оглеждайки магазина си с достойнството на собственик, броейки количеството запаси от хубава стока — чай, захар, кафе, брашно, масло, шунка и разбира се, ментови бонбони, нашарени с черни ивици — тя успяваше да забрави онези дни, когато трябваше да превъзмогва глада със солени миди, с репи, задигнати от някоя от ливадите на Сноди, или дори с люспи от шипки и глог, дето ги наричахме „бабини трънки“.
Така ние бяхме щастливи един с друг и аз чувствах нейната привързаност към мен до един определен момент, в който тя, както си играехме, поглеждаше нагоре и след това виждах как очите й се спират върху мен с учуденото изражение на човек, чието внимание многократно е било привличано от някаква неразбираема чудатост. Тогава знаех какво ще последва и малко след това с полуозадачен, полусъчувствен тон тя започваше да говори, сякаш сама на себе си:
— А като те гледам сега, Лори, не мога да го повярвам. Искам да кажа, не си нещо кой знае какво, но поне не изглеждаш по-различен от нас . И майка ти и баща ти също. Толкова мили хора са, че човек никога не би си и помислил, че са такива .
Аз увесвах нос. Пак така веднъж със своето добродушно дърдорене Маги ми бе разкрила друг един от тайните срамове, който изпепеляваше детските ми години и който, без повече усуквания, трябва сега да призная. Уви, аз бях римокатолик. Едно момче, вкопчило се с ръце и крака в угнетителната колесница на Папата, окаян последовател на Голямата блудница (Римокатолическата църква), горящ безцелно свещи и тамян, сякаш се е хванал за расото на свети Петър. На всичко отгоре родителите ми и аз бяхме единствените поддръжници на тази охулена религия и дори още по-лошо, бяхме единствените от своя вид, дръзнали някога да се заселят в това предано на вярата си, обитавано изключително от протестанти фанатици село Ардънкейпъл. Бе толкова очебийно, че мястото ни не е тук, сред това тесногръдо, малобройно общество, колкото ако вместо нас в селцето живееше семейство зулуси. И съвсем естествено чувствахме се като изгнаници.
Читать дальше