Арчибалд Кронин: Песен за петаче

Баща ми, дъвчейки с наслада, поклати глава.

— Въобще нямаш представа колко често съм виждал как бирената мая се вкисва. Как започва с бълбукане да излиза от бурето. И после как се изхвърля цяла фурна хляб. Напълно негоден. В крайна сметка това не е нищо повече от дистилаторски боклук. Докато новият процес ще дава възможност да се произвежда по-евтин и по-хубав хляб. И нещата никога няма да се объркват. Помисли върху тази голяма възможност, Грейс, с всичките ми установени контакти. Ами че аз познавам всеки пекар от Запада. Ще бъда първи в бранша. Освен това ще работя за себе си.

Най-после мама, изглежда, бе убедена.

— Ти напълно ли си сигурен в този господин Хейгман?

Баща ми кимна с пълна уста.

— Човекът е съвсем надежден. Мога да внасям чрез него от Ротердам при най-изгодни условия. Освен това той влага половината от необходимата сума в сделката, за да ми даде начален тласък. Би ли постъпил така, ако не ми вярваше?

В очите на мама проблесна едва доловима искрица на успокоение и погледът й се зарея някъде напред, изпълнен със скрита надежда. Когато вечерята приключи, тя не стана да разтреби масата. Нито татко се отдаде на обичайния си навик да ми отдели половин час — доста разтегливо понятие за време, често удължавано от моето важничене — преди да отида да легна. С изключение на кратката разходка, която понякога правеше, преди да се оттегли за сън, татко никога не ходеше някъде вечер. След дългия ден, прекаран в компанията на мъже, които бяха и негови приятели, той се чувстваше напълно доволен да прекара вечерта, както сам казваше, „край семейното огнище“. Освен това нямаше и никакъв мотив да излиза. Макар и да имаше бегли познанства, той никога не беше търсил, а още по-малко създавал някакви приятелства в селото. За него Ардънкейпъл бе, а в действителност и за всички нас, противников лагер.

Нашето вечерно общуване беше отчасти образователно — той бе човекът, научил ме на буквите, той ми тълкуваше, за наша обща полза, непонятните подробности за разни неща от любимия му компендиум „Енциклопедия на Пиърс“ — но като цяло и особено след моето боледуване, татко просто се стараеше да ме забавлява.

С удивително плодовитото си въображение той измисляше и свързваше едно с друго цяла поредица от очарователни приключения, в които един млад герой точно на моята възраст, мъничък и твърде крехък, но безстрашен като лъв, извършваше подвизи, изпълнени със забележителна храброст, сред тропическите джунгли или на пустинни острови сред примитивни племена и диваци човекоядци, като междувременно подхвърляше от време на време по някоя странична реплика към майка ми, обичайно отнасяща се до естествените природни принадлежности и официални премени на тъмнокожите женски екземпляри от племето, които, въпреки че аз ни най-малко не успявах да разбера по смисъл, я караха да се залива от смях.

Но тази вечер, докато родителите ми продължаваха вглъбено да водят разговора си, аз усетих, че перспективата за моето вечерно развлечение с канибалски празненства е обречена на провал и срещайки погледа на татко, докато мислеше мълчаливо какво ще каже, аз изведнъж попитах с гласа на сърдито и пренебрегнато дете:

— Какво има в бутилката?

Баща ми се усмихна с необикновена топлота.

— Това е мая, Лорънс. Или по-точно казано, това е Хейгмановата кралска холандска мая.

— Мая? — повторих аз объркано.

— Точно така — кимна грациозно той. — Едно живо вещество, съставено от безброй много живи клетки. Може да се каже, че е самостоятелна форма на живот, организъм, който расте, размножава се, превръща скорбялата в захар, а захарта в алкохол и газообразен въглероден двуокис. Такова е действието на нашето вещество на живота. Приготвена като солно-захарен разтвор — продължи татко вдъхновено, — каквато е моята кралска холандска мая — съвременна технология, далеч по-съвършена от метода с брашно и малцова каша — тя ни дава рядката възможност да въведем напълно нов процес, който ще реорганизира шотландската пекарна индустрия.

Татко говореше с такъв патос, сякаш самият той бе откривателят на маята и дълго след тази случка аз вярвах, че това наистина е така. Неговото обяснение, очевидно предварително подготвено, ме остави безмълвен. Мама също, изглежда, го намираше за съкрушително или поне напълно достатъчно за мен в дадения момент. Тя се изправи и макар часовникът на камината да ме уверяваше, че има още доста време преди обичайния ми час за лягане, ми внуши с тон, неподлежащ на оспорване, че трябва да отивам в леглото.