Арчибалд Кронин - Канарските острови

Когато Харви Лийт слезе от спалния вагон заедно с Исми и се запъти към гишето за багажа, той още не беше изтрезнял и вървеше прегърбен под тежестта на горчивото разочарование, което с пареща мъка го разяждаше от три седмици насам.

Перонът леко се люлееше под краката му. Студената утринна мъгла, която се издигаше под високите сводове на гарата, го обгръщаше като гъсти крайморски изпарения. Той не виждаше нищо, вървеше вдървен, зареян в мечтите си. Когато приближи Исми, чу го да казва:

— Един голям куфар гардероб. Даден е на багаж в Лондон от агенция „Вагон Ли“ на името на Лийт.

Чиновникът измъкна молива, пъхнат зад ухото му, и проследи с него списъка пред себе си.

— За „Ауреола“. Да, точно така, господине. А и представителят на „Сляд“ е тук.

И без дори да се обърне, извика:

— Сляд!

Мъж с червендалесто лице побърза да се приближи. С едната си ръка той стискаше под мишница един тефтер за регистрация, а с другата поздрави, допирайки показалец до козирката на фуражката си.

— Доктор Лийт, точно така. Имайте доверие в мен, господине. Ще ви чакам с багажа в „Принцеса Жети“. Точно в девет, господине. Ето бележката за багажа ви.

Той надраска нещо върху един син лист, откъсна го от бележника и като огледа последователно двамата мъже, го подаде най-после на Исми.

— Моля, подпишете се тук, господине. Не, не там, а тук, на кочана.

Пожълтелият му от никотина нокът драсна една черта на смачкания лист.

— Нямате ли друг багаж, господине?

Исми поклати отрицателно глава и се обърна, за да подаде регистъра на спътника си. После се сети нещо и сам грижливо написа: „Х. Лийт“, като същевременно попита носача:

— Имате ли много пътници?

— Осем, господине, всички кабини са заети. Това е добра печалба за братя Сляд, много добра, господине.

Той изглеждаше толкова доволен, че човек би го взел за един от главните акционери на дружеството. Той прибави с подчертан вид на собственик:

— Лейди Филдинг и приятелите й също ще пътуват, господине.

Лийт слушаше с каменно лице. Той с досада сви ръцете си, пъхнати дълбоко в джобовете на мушамата му. След горещината във вагона изложеният на всички ветрове перон беше истински ледник. Той потрепери. Главата му, натежала от безсъние, сякаш бе куха. Един заминаващ влак внезапно изсвири и това предизвика нервен тик на лявата му буза.

— За бога, побързайте, Исми — извика той със задавен глас. — Колко още ще стоим тук?

Исми бързо се обърна. Постара се гласът му да бъде убедителен.

— Ето, Харви, аз свършвам.

— Ако светските новини ви интересуват толкова, да отидем да си говорим другаде, а не на това проклето течение.

— Тръгваме — каза живо Исми и пъхна един шилинг в ръката на чиновника.

Докато вървеше, той извади часовника си.

— То било вече девет — каза той, — хайде да закусим в „Аделфи“.

— Хич не ми пука за яденето!

Исми се усмихна и предложи:

— Можем да седнем в хола, за да убием времето.

— По дяволите холът!

Исми се усмихна примирен. Те бяха излезли от гарата и се намираха на Лайм стрийт. От двете страни на улицата, мокра от ситния дъжд, се издигаха високи опушени сгради. Тежки трамваи се клатушкаха със силен шум на тракащи железа по релсите. Току-що събуденият град се връщаше малко по малко към провинциалния си монотонен живот.

Исми спря.

— Не познавам града и не зная какво може да ни предложи Ливърпул в този ранен час — каза той предпазливо. — Съмнявам се, че има особено разнообразие. Освен това вали. Не искате да закусите, не искате да седнем някъде, а параходът вдига котва едва в десет и половина. Ще ми кажете ли какво искате?

Лийт, непристъпен и саркастичен, като че ли за момент бе погълнат от сериозно проучване на проблема.

— Какво искам ли? — повтори той най-сетне, мрачен, сякаш несъзнаващ какво говори. — Бих искал да зная, какъв дявол търся тук! — Внезапно той млъкна и погледът му се насочи към спокойното и винаги сърдечно лице на приятеля му. — Простете ми, Исми — каза той, — не съм… — След това, отново обхванат от възбудата си, той извика: — За бога, не ме гледайте така. Да вървим! Да отидем на това проклето пристанище, да отидем където и да е. Само да вървим, да не стоим тук като заковани!

Те бързо закрачиха по мокрите улици като си пробиваха път през тълпата от чиновници, които бързаха към своите канцеларии. Магазинчетата и кафенетата започнаха да се отварят. Раздрънкани таксита търсеха клиенти.