Арчибалд Кронин - Канарските острови

Един малък параход, украсен със сини знамена по случай заминаването, някъде далеч към хоризонта, привлече погледа му. Този кораб сигурно имаше триста тона. Коминът му изхвърляше тънка струя дим. Лийт смътно различи буквите на корпуса: „Ауреола“. Макар и малък, корабът бе красив.

— Ето вашата черупка — промърмори Исми и най-сетне наруши тактичното си мълчание. — „Ауреола“, хубаво име. — Той произнесе думата разчленено, бавно и със задоволство. — Име, което звучи добре и което ми изглежда с добро предзнаменование.

Харви също почувства чара на името и звучността му го плени. Може би затова се помъчи да иронизира:

— Хайде, Исми, повече ентусиазъм! Гледайте, носът е обгърнат с мистична светлина и мачтата е заобиколена с ореол. Същият, с който трябва да бъда увенчан аз на връщане, нали? Като се върна пречистен и готов да започна всичко отначало!

Той млъкна изведнъж. Нервите му бяха обтегнати. Съжаляваше за избухването си и с мъка се сдържаше. За да възстанови равновесието си му беше необходим алкохол. С проницателността на човек на науката, той точно прецени степента на раздразнението, от което страдаше, и откри истинската му причина. Какво ли го интересуваше всъщност? Не беше ли всичко свършено, окончателно свършено?

Тогава защо е това странно вълнение, което отново го обхвана в момента, когато катерът приближи до „Ауреола“?

Застанал настрана, той едва забеляза пътниците, които се качваха на борда. Бяха четирима. Една дебела жена, един старец, един висок, бъбрив и услужлив мъж и една млада мълчалива жена.

Той на свой ред се заизкачва по стълбичката и щом стъпи на палубата, заразглежда всичко наоколо с инквизиторски поглед. Какво търсеше? На какво можеше да се надява? При това, освен един прислужник, с когото Исми говореше нещо оживено, не видя нищо друго. Харви последва приятеля си, отново обзет от апатия, до късата редица каюти, запазени за пътниците. Той наведе глава, за да не се удари в ниската каса на вратата, отпусна се на кушетката и с намръщен поглед огледа тясната килия с гладки стени, в която щеше да бъде затворен четири седмици. Той дочу откъси от разговора между Исми и прислужника. Едва забеляза, че те излязоха заедно от каютата. Всичко му беше безразлично. Всъщност не, това не беше вярно. Държането на Исми, добротата, която му засвидетелстваше, не му бяха безразлични, трябваше да е искрен пред себе си. Исми го придружи до тук, с неизменно търпение се натовари с всички скучни подробности по пътуването. Не беше ли това доказателство за едно чувство, по-силно от обикновеното приятелство, което ги бе сближило по време на общата им работа в болницата? Наистина, добро момче е Исми, по-доброжелателен отколкото трябва, но това е напълно естествено за един хирург на върха на успеха си… Успех! Харви потрепери и се втренчи в леглото, което щеше да заеме. В тази тясна рамка белият чаршаф приличаше на саван. В миналото му имаше три ковчега като този, черни и продълговати — останките на трима души, спуснати в гроба с всичките отвратителни трофеи на смъртта. Всъщност, той тогава не видя тези ковчези, остана само едно възпоменание на погребални песни, една глуха хармония от звуци, излизаща като че ли от гроба. С уморено движение той сложи ръка на челото си. Това беше видение. Пиян ли е, или луд? Стисна до болка зъби.

Слаб шум го накара да вдигне глава. Исми се връщаше. Беше сам. Той затвори вратата и решително погледна приятеля си.

— Аз тръгвам, Харви, катерът се връща на кея.

— Къде бяхте досега? — запита бавно Харви. — Доста се забавихте.

Исми не отговори веднага.

— Говорих с прислужника — каза най-сетне той. — Обясних му вашата… вашата неврастения…

Лийт го изгледа, без да каже нещо.

— Ще направите още едно усилие, Харви. Обещайте ми, че ще опитате да се възстановите.

— Какво да се опитам? Вече ви казах, че изоставих борбата. Нека някой друг да направи опит. Аз съм свършен човек!

— Недейте така, бъдете разумен… Никой нищо няма да си въобрази… колко пъти ви казах? Всеки интелигентен човек отлично разбира…

— И какво разбират те? — горчиво извика Харви. — Нищо, абсолютно нищо. Всички са глупци и идиоти.

Нервният тик отново разкриви бузата му мъчително и остро. Той продължи, като подчертаваше думите си със странна мимика:

— Вземайте лекарството три пъти на ден, госпожо, и елате пак във вторник. Да, уважаема госпожо, три лири, ако обичате… Свине, ви казвам, всичките те са алчни, надути, невежи свине!