Арчибалд Кронин - Канарските острови

— Слушайте…

— … роби на грубите си инстинкти, със зарити в бунището зурли… тъпчещи година след година все на едно и също място. Слепи за истината, винаги слепи!

Гласът на Исми стана умолителен.

— Бъдете най-сетне разумен, момчето ми, забравете всичко това! Мислете за себе си, за бъдещето си!

— Моето бъдеще?

— Едно блестящо бъдеще.

— Кой казва това?

— Аз, и вие много добре го знаете. За бога, не проваляйте бъдещето си, Харви.

— Но това вече е факт. То е провалено, разрушено, разсипано… на парчета е, но поне те ми принадлежат. Ще ги използвам както си искам.

— Тогава трябва ли да ви припомня за вашия дълг към човечеството? — изкрещя Исми. — Подигравайте се колкото си искате, аз зная, че вас ви чака велико бъдеще, чувствам го. Вие го носите в себе си, също като Пастьор. Ще извършите велики дела. Не се обезсърчавайте така. Това е престъпление!

Увлечен в чувствата си, той се наведе към приятеля си и повтори:

— Вие имате дълг към човечеството, не забравяйте това!

— Човечеството! — избухна Харви в горчив смях. — Да ги вземат дяволите всички кучи синове, които някога са се разболявали от стомах. Аз ги мразя!

Настъпи мълчание, нарушавано само от шум на стъпки над главите им.

Исми, много развълнуван, опита да се овладее. Той скри своята загриженост зад привидно спокойния си вид.

— Повече нищо няма да кажа. Отивам си. Познавам ви добре, за да се безпокоя. Имате нужда от промяна. Четири седмици не са много, но ще са ви достатъчни. Аз имам доверие във вас. Познавам ви по-добре, отколкото сам се познавате.

— Наистина ли ме познавате? — засмя се подигравателно Харви. — Дявол да го вземе!

Отново настъпи мълчание. Исми протегна ръка.

— Довиждане.

— Довиждане — отговори сухо Лийт. Той се поколеба, обърна глава, но сякаш обзет от разкаяние, прибави: — Благодаря.

— Ще бъда щастлив да се видим пак, при завръщането ви, готов да започнете отново борбата.

Исми се усмихна с откритата си усмивка, с която искаше да го ободри. След това вратата се затвори. Той си бе тръгнал.

Да се върне! Отново да започне борбата. В усамотението, в което го остави Исми, той изведнъж почувства сигурност, че никога няма да започне отново. Всъщност, какво значение имаше това? Всичко е минало. Мъртво минало. Сега трябваше да пие.

Гладът за алкохол беше станал толкова настойчив, че устата му се напълни със слюнка. Интересна беше наистина подкрепата, която той откри в алкохола. Практически това беше лекарство, което той напълно съзнателно си предписа, за да упои мъката си. Той обективно анализира състоянието си. Наистина не, той не беше алкохолик и науката, която владееше, му даваше възможност да се измъкне от общите правила. Единственият морален закон, с който се чувстваше обвързан, беше истината. Истината, основата на всичките му изследвания. Истината, недостъпна за глупците, за правоверните, за малоумните. Вярно, той е свободен да промени съдбата си както желае, това бе просветление, което малко го успокои.

Завладян от желанието да пие, Харви се помъчи да остане абсолютно неподвижен, осъзнаващ треперенето на цялото си тяло, което започваше от пръстите и преминаваше в нервни спазми по ръцете до раменете. Но поради един странен каприз той се насили да задържи момента на облекчението. Ще започне да пие, когато параходът вдигне котва.

Той остана неподвижен, изпълнен с очакване.

И параходът изглежда очакваше нещо. На горната палуба всичко бе готово да вдигнат котва. Малко встрани, до втората машина, стояха двама матроси със сини фланелки, обвити в облак пара. На носа капитанът премяташе една свирка между пръстите си, а близо до каютите бордовият офицер Хеймбъл крачеше напред-назад, като изтръскваше краищата на мушамата си, засукваше малките си мустачки и нервно подръпваше провисналата на гърдите му връв, която сигурно му служеше за вратовръзка.

Катерът отдавна се бе върнал на кея. Един нисък мъж в униформа, солидно стъпил на късите си крака върху мостика, гледаше загрижено към брега. Той изведнъж направи знак. Веднага му отговори воя на сирената, един злокобен звук, повторен няколко пъти. Една сянка се отдели бързо от пристанищния кей. Малка моторница, като че ли подканена да бърза от този писклив зов, потегли към парахода, оставяйки зад себе си бразда от бяла пяна. Три минути по-късно тя допря корпуса на „Ауреола“. Кормчията, застанал зад струпаните елегантни куфари и чанти, изглеждаше отчаян от закъснението, за което не бе виновен.