Арчибалд Кронин - Канарските острови

До набития, изискано и грижливо облечен Исми, който имаше вид на успял в живота човек, високият, кокалест, с изпито лице и тесни дрехи Харви представляваше мъчителен контраст. Беше толкова слаб, че това правеше движенията му особено недодялани, а бледото му небръснато лице беше сгърчено и неподвижно, сякаш издялано от камък. Под тази твърдост се отгатваше горящ огън, пламенно презрение към живота и някакво саркастично и непреодолимо отвращение. И все пак очите му го издаваха — мрачни очи, дълбоки и жарки като наранени, в дъното на които струеше остър ум. Високото чело говореше колкото за интелигентност, толкова и за чувствителност. И точно защото беше чувствителен, той беше уязвим и оставяше отчаянието да го побеждава. Сега, когато пресният и влажен въздух вдигаше булото, замъгляващо мисълта му, той си повтаряше с мъчителна яснота: „Защо, защо съм тук? Защо… За да послушам Исми, който ме подкрепи и ми помогна. Но аз не искам да замина, не, не искам. Искам само спокойствие. И забрава. Да, точно това… Да забравя и най-вече да бъда сам! Сам…“.

Но той не беше сам и не можеше да забрави…

Всичко, което опита, даже и най-блудкавите развлечения, вместо да заличат призрака, който го измъчваше, отново и отново го връщаха все по-настойчив.

Пред тях вървяха две млади момичета, вероятно машинописки. Те полюляваха бедра и подскачаха със ситни стъпки като бърбореха оживено и си доверяваха една на друга приключенията от миналата вечер. Кискаха се високо, и се превземаха. Откъслеци от брътвежите им достигаха до Лийт като струи спарен въздух, от който му се повдигаше.

— Да знаеш само моят колко беше мил! Ама мил ти казвам! Търговец на платове, да, мила моя, поне така ми каза… Оркестърът тъкмо свиреше „Вярвай, ако искаш“.

— Моят пък имаше пъпки по лицето, доста пъпки, но пък беше толкова елегантен!

Харви, погълнат от мрачни мисли, виждаше тези блудкави, нацапотени лица, тази глупост, тези хилави тела като на одрани котки, на които бе отнет дарът да създават поколения, като в някакъв кошмар — странен символ на човечеството. Подобни на тях още много други биха се възползвали от неговия труд, той щеше да ги спаси, да, тази именно е точната дума — спаси. Каква блестяща, великолепна дума! Но тези създания не искаха да бъдат спасени. Спасението засега не ги интересуваше. Все пак, беше смешно! Изведнъж го напуши смях. Изпита желание да застане по средата на улицата, да отхвърли глава назад и да се смее, да се кикоти с глас.

— Пристигнахме — каза неочаквано Исми и посочи весело към реката, която се виждаше през прохода между два покрива.

Лийт не отговори. Главата му бе хлътнала между раменете.

Те слязоха по стръмната улица и минаха покрай прозорци с малки, зацапани стъкла, зад които едва се различаваха разни въжета, компаси и други необходими за корабоплаването принадлежности.

Преминавайки през лабиринта от мръсни улички, които граничеха с доковете на пристанището, след пет минути те пристигнаха на „Принцеса Жети“.

Човекът с червендалестото лице ги чакаше и забърза насреща им, като говореше свойски, като стар познат:

— Лодката е тук — каза той и като престана да потрива ръцете си, посочи с жест на собственик един малък катер, който бавно се полюляваше до кея. — Багажът ви е на борда, господине, всичко е наред.

— Хайде — каза Исми и закрачи решително.

Те се качиха в лодката. Чиновникът остана прав срещу мостчето. Лицето му изразяваше някаква неопределена благодарност. В задната част на катера беше струпана камара от сандъци, кожени чанти, куфари и сгънати одеяла. Няколко души, седнали един до друг, наблюдаваха новодошлите с онова смътно чувство на неприязън, с което често се посрещат непознати. Харви и приятелят му се насочиха към носа и мълчаливо застанаха там.

Мътно жълта, реката течеше спокойно, едва-едва набръчкана от вълни. Между двата бряга бяха закотвени товарни кораби. По-далеч по течението се движеха платноходки. Реката отиваше към морето.

Въздухът беше спокоен. Тишината се нарушаваше само от плясъка на водата, от далечни удари на чук и от скърцането на една макара за вдигане на тежести. Изведнъж силен шум от дрънчене на вериги, идващ от преминаващ сал, полетя като изплашена птица към другия бряг. Сякаш от желание да подражава, катерът изсвири и се отдалечи бавно от кея.

Щом усети, че няма твърда земя под краката си, Харви потрепери. Влагата го прониза. Тайнствено предчувствие го възбуди и изпълни с необяснимо вълнение.