Арчибалд Кронин: Зелени години

Хванал здраво мамината ръка, аз напуснах мрачните сводове на гарата и навлязох в светлите улици на непознатия град. Склоних да се доверя на тази мама, която до днес не бях виждал и нейното уморено, угрижено лице с посърнали очи никак не приличаше на лицето на моята майка. И въпреки че ми купи от автомата шоколадов сладолед на клечка, не успя да ми внуши обич. По време на бавното ни пътуване от Уинтън, седнала в третокласното купе срещу мен в износена сива рокля, забодена с голяма брошка от светлочервен кварц, с тънка яка и провиснала над ушите широкопола шапка, тя се взираше през прозореца, наклонила глава встрани, а устните й мърдаха, сякаш разговаряше сама със себе си, безмълвно, но оживено, и от време на време докосваше края на окото си с кърпичката, като да прогони някоя муха.

Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.

— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до вкъщи? Не е много далече.

Със силното желание да й угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.

Тротоарът под краката ми продължаваше ту да се издига, ту да се спуска надолу; грохотът на вълните в Ирландския канал още бучеше в главата ми; чувствувах ушите си заглъхнали от дрънкането на витлото на „Вайпър“. Пред една красива сграда с лъскави гранитни колони, разположена навътре от улицата зад две железни оръдия и един флагщок, чух мама да казва с лека гордост:

— Това е Ливънфордската община, Робърт. Мистър Леки… татко… работи там, завежда здравния отдел.

„Татко… — помислих си зашеметен — мъжът на мама… бащата на моята майка…“

Вече влачех краката си, а мама ме гледаше угрижено.

— Много лошо, че днес няма трамваи — каза тя.

Бях далеч по-уморен, отколкото си мислех. И доста уплашен. Септемврийският следобед безжалостно осветяваше града, пълен с калдъръми и всякакъв шум, който съвсем не успокояваше както познатото постоянно бучене на колите, профучаващи пред отворения прозорец на дома ни на Феникс теръс. Откъм корабостроителницата се носеше силното тракане на чукове, а откъм завода за котли, който мама ми показа с напукания си, покрит с ръкавица пръст, се издигаха ужасни струи пламъци и пара. На улицата подменяха трамвайните линии. По ъглите леки вихрушки хвърляха праха във възпалените ми очи и отново започнах да кашлям.

След малко обаче шумът и бъркотията останаха зад нас. Прекосихме един открит общински парк с езеро и кръгла естрада за оркестър, навлязохме в тихо предградие, което приличаше на част от малко селце, уютно разположено зад горист хълм. Тук имаше и дървета, и зелени поля, няколко старомодни магазинчета и къщички, една ковачница, отвън с корита за поене на коне и педантични вили с боядисани железни огради, кокетни цветни лехи и внушителни надписи от рода на „Халънсвил“ и „Гленелг“, изписани със златисти букви върху цветните стъклени прозорчета над входните врати.

Най-после, на половината път по Драмбък роуд, спряхме пред висока къща-близнак, построена от сив пясъчник. На прозорците висяха жълти дантелени пердета, а над вратата надпис: „Луамънд вю“. Това беше най-незабележимата къща на тихата улица — само около вратите и прозорците имаше зидан камък и малко неугледния й вид се компенсираше от предната градинка, изумително пламтяща от жълти хризантеми.

— Ето че дойдохме, Робърт — мисис Леки се обърна към мен със същия загрижен и радушен тон, подсилен от чувството, че вече сме пристигнали. — В ясен ден се открива красив изглед към Бен. Хубаво е при нас, пък е и близо до Драмбък. Ливънфорд е стар, задимен град, но има чудесни околности. Избърши си очите, така, милото ми дете, сега влизай.

Хвърляйки бисквити на чайките, бях загубил носната си кърпа. Послушно свих покрай къщата, сърцето ми отново силно туптеше от страх пред неизвестното. В ушите ми още звучаха майчинските, но не на място изречени думи на дъблинската ни съседка мисис Чапмън, когато ме целуваше за сбогом онази сутрин на Уинтънското пристанище, преди да ме предаде на мама: „Горкичкият, какво ли ще стане с теб?“

Мама се спря пред вратата на задния двор; един младеж на около деветнадесет години работеше, коленичил над току-що прекопана леха. Щом се приближихме, той се надигна без да изпуска лопатата от ръцете си. Имаше съсредоточен и флегматичен вид и това чувство се подсилваше от бледото му лице, гъстата черна коса и големите дебели очила, които подчертаваха късогледите му очи.