Арчибалд Кронин - Зелени години

— Ти ли си, Денди? — каза той и след миг колебание бързо ни отмина.

Бях потресен от този пример за дядовия престиж, но след малко разбрах, че се намираме на Хай стрийт, срещу общината. Тук дядо с достойнство слезе и тръгна към ниската сграда с няколко външни стъпала и голяма метална табела с почти изтрита фирма: „Дънкън Маккелър, адвокат“. Прозорците от двете страни на вратата бяха наполовина закрити с някаква мрежа, на единия от тях се четяха избелели златисти букви: „Ливънфордско строително дружество“, а на другия — „Застрахователна компания Рок“. Щом дядо влезе в кантората, напереността му отстъпи място на кристална кротост. Това обаче не му попречи да направи смешна гримаса, когато една непривлекателна жена с излъскани ръкавели подаде глава през прозорчето и строго каза, че мистър Маккелър е зает с кмета Блеър и ние ще трябва да почакаме. Скоро разбрах — дядо не можеше да понася кисели жени и те го караха да прави тази гримаса.

След около пет минути вратата към стаята се отвори и един едър мъж с черна брада мина през чакалнята, слагайки шапката си. Внимателният му поглед ме смути. Изведнъж, намръщил се неодобрително на дядо, той застана пред нас.

— Това ли е момчето?

— Да, кмете — отвърна дядо.

Кметът Блеър отново внимателно ме заглежда като човек, който по-добре от мен самия знае историята ми. Явно си припомняше събитията, свързани с мен, случки, толкова ужасни и недостойни, че аз почувствувах как краката ми треперят от срам.

— Още ли не си успял да се сприятелиш с някои момчета на твоята възраст? — запита той меко.

— Не, сър.

— Можете да си играете с моето момче, Гавин. Не е много по-голям от теб. Ела тия дни у дома. Съвсем близо е, на Драмбък роуд.

Наведох глава. Не можех да му кажа, че нямам никакво желание да играя с този непознат Гавин. Той постоя още малко, поглади нерешително брадичката си, после се поклони и излезе.

Сега мистър Маккелър се освободи и можеше да ни обърне внимание. Вътрешният му кабинет, макар и старомодно подреден, беше наистина красив с махагоновото бюро, килима с червена шарка, в който краката потъваха, няколкото чаши над камината, а на бледозелените стени — рамки с портретите на важни личности. Седнал на въртящия се стол, мистър Маккелър говореше без да вдига глава:

— Оставили са те да чакаш, Денди. Свърши ли работата? Или някоя нещастница те е призовала в съда… — но като повдигна глава и ме забеляза, млъкна, сякаш му бях развалил шегата. Беше солиден, червендалест, около петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, късо подстриган, облечен в тъмен костюм. Очите му бяха сухи и проницателни под рижите гъсти вежди, но в тях се криеше добродушие. Той взе документите от дядо, критично издаде напред алената си пълна долна устна и ги погледна.

— Добре пишеш, Денди, слава богу. Бих желал всичките ти работи да вървят като тези дела по прехвърлянията.

Дядо се засмя малко пресилено.

— Човек предполага, бог разполага, адвокате. Благодаря за работата, която ми даваш.

— Тогава се пази от дявола. — Мистър Маккелър отбеляза нещо в книгата пред себе си. — Ще впиша парите заедно с останалите. Нашият приятел Леки — каза той иронично, — ще получи чека в края на месеца. Виждам, че при вас е пристигнал нов човек.

Той се облегна на стола и погледът му се спря върху мен, може би дори по-пронизващ отколкото погледа на кмета. После, допуснал сякаш нещо против убежденията си, подразбрал изглежда, че в същност като резултат от ужасната верига обстоятелства, преминали през съзнанието му, е очаквал пред него да застане някой страхлив, нещастен чудак, той измърмори:

— Момчето изглежда добро. Няма да ти създава неприятности, ако не се лъжа.

След като помисли малко, той избра един шилинг от дребните пари в джоба си и го подаде през бюрото на дядо.

— Купи лимонада на малкия син на Билайъл 1 1 Билайъл — един от пропадналите ангели в поемата на Милтън „Изгубеният рай“. — Б.пр. , Денди. И тръгвай. Мис Глени ще ти даде друго дело. Адски бързам.

Дядо излезе от кантората в отлично настроение, издувайки гърди, сякаш поглъщаше свежия бриз. Слязохме по стълбите и той привлече вниманието ми към другата страна на улицата. Две бедни жени обикаляха по къщите с кошници и други плетени изделия. Едната, по-младата — здрава, мургава, с онази огненорижа коса, толкова често срещана сред скитащите шотландски цигани — носеше товара си на главата и докато вървеше, леко се полюляваше, а вдигнатите нагоре ръце подчертаваха твърдата й силна гръд.