Арчибалд Кронин: Ключовете на царството

Един ден през септември 1938 г., късно след обяд старият отец Франсис Чисхолм накуцваше нагоре по стръмната пътека от църквата „Света Колумба“ към къщата си на хълма. Въпреки своя недъг той предпочиташе този път пред по-малко стръмния наклон на Меркат Уайнд. Щом стигна до тясната вратичка на оградената си градина, той спря едва ли не с наивно ликуване да си поеме дъх и да посъзерцава любимата си открай време гледка.

Пред него се извиваше реката Туид, голяма дъга от широка ивица спокойно разлато сребро, обагрено от тъмношафрановите цветове на есенния залез. Надолу по склона на северния шотландски бряг се разстилаше градът Туидсайд, а керемидените му покриви като някакъв фантастичен килим от светлочервено и жълто маскираха лабиринта от павирани улици. Високи каменни укрепления още продължаваха да ограждат тази тиранична крепост, а пленени кримски топове представляваха удобни места за чайките, когато кацаха там, за да ядат плячката си. Над пясъчния насип срещу устието на реката призрачни изпарения надвисваха и замъгляваха редиците мрежи, прострени да съхнат, а мачтите на корабите в пристанището стърчаха към небето, тънки и неподвижни. От другата страна, към сушата, вечерният здрач пълзеше към все още бронзовата гора Дерхам. Когато отец Чисхолм се загледа нататък, една самотна чапла летеше към нея с усилие. Въздухът беше рядък и чист, с остър мирис на пушек от дърва, с ухание на паднали ябълки и леко мразовит — с намек за ранен студ.

Отец Чисхолм въздъхна самодоволно, обърна се и влезе в градината — една педя място в сравнение с разкошната му просторна градина на хълма „Светлозеления нефрит“, но хубава и производителна като всички шотландски градини, с няколко хубави овощни дървета, надвиснали над ниската стена. Шпалирът от круши жаргонели в южния ъгъл на градината беше в разцвета на хубостта си. Тъй като не се виждаше никаква следа от тиранина Дъгал, свещеникът погледна предпазливо към прозореца на кухнята, открадна най-хубавата круша от своето собствено дърво и я мушна под расото си. Жълтото му набръчкано лице светна от победоносна усмивка, когато закуца като подплашен крадец надолу по посипаната с пясък алея, като се облягаше на единствения разкош в живота си — новия чадър от евтин чисхолмски памучен плат, заместил любимия му охлузен чадър от Пайтан. А там, спряна пред пътната врата, стоеше колата на госта.

Лицето му се навъси бавно. Въпреки че паметта му беше лоша, а разсеяността му създаваше постоянни грижи, той си спомни неприятното писмо на епископа, в което му съобщаваше за посещението на секретаря си, монсеньор Слийт. Той забърза да поздрави госта.

Монсеньор Слийт се намираше в приемната, застанал прав, мургав, тънък, наконтен и не твърде добре разположен, с гръб към празната камина. Младежкото му нетърпение беше подсилено, духовническото му достойнство — отвратено от вулгарната среда, в която беше попаднал. Той беше очаквал да види известен признак на индивидуалност: някое украшение от порцелан или от лакирано дърво, някакъв спомен от Далечния изток. Но стаята беше гола и жалка, с прост линолеум, евтини столове с направени от козина седалки и изподраскана камина, по която с крайчеца на недоволното си око той беше забелязал вече една стара бучка въглища, а до нея купчина неброени петачета, събирани в църква. Но монсеньор Слийт беше решил да се държи любезно. Като изопна намръщеното си лице, той махна грациозно с ръка и прекъсна извиненията на отец Чисхолм.

— Вашата икономка вече ми показа моята стая. Вярвам, че няма да ви смущавам като ви гостувам няколко дни. Какво великолепно време беше днес след обяд. Какви багри!… Като се изкачвахме от Тайнкасъл насам, почти си въобразих, че се намирам в скъпия ни Сан Моралес. — Той се загледа с втренчен поглед през прозореца, в който дневната светлина вече отслабваше.

Старецът се усмихна леко при този намек за отец Тарант и семинарията — елегантността на Слийт, погледът му като острие на нож, даже и признакът на суровост в ноздрите, всичко това му придаваше напълно противоположен вид.

— Вярвам, че ще Ви бъде удобно — промълви той. — Ей сега ще си похапнем. Съжалявам, че не мога да Ви предложа вечеря. Ние някак свикнахме да вечеряме с шотландски чай.

С полуобърната глава, Слийт кимна небрежно. И наистина, в този момент в стаята влезе мис Мофат и като дръпна избелелите пердета, се залови безшумно да слага масата. Гостът неволно се замисли иронично колко много подхождаше на стаята това неутрално създание, което му хвърли плах поглед. Въпреки че се ядоса за миг като я видя да слага масата за трима, нейното присъствие му даде възможност благополучно да поведе разговора към общи въпроси.