Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Когато двамата духовници седнаха, гостът се впусна да хвали специалния карарски мрамор, доставен от епископа за вътрешната украса на новата тайнкасълска катедрала. След като хапна с апетит от сложената пред него шунка, яйца и бъбреци, той прие да му налеят чаша чай от металическия чайник. Докато мажеше масло върху препечен хляб, чу домакина да казва благо:

— Нали нямате нищо против Андрей да си изяде супата с нас. Андрей, негова милост е монсеньор Слийт!

Слийт вдигна бързо глава. Едно момче на около девет години се беше вмъкнало тихо в стаята и след кратка нерешителност, по време на която се закова на място и подръпна синята си фланелка, примъкни се на стола си и посегна машинално към каната с мляко. Когато се наведе над чинията си, върху грозното му чело с изпъкнали кости падна една къдрица от мократа кестенява коса — комплимент за сюнгера на мис Мофат. В чудните му сини очи се долавяше детинско усещане за надвиснала беда — те бяха толкова неспокойни, че то не смееше да ги вдигне.

Секретарят на епископа се отпусна на мястото си и продължи да се храни. Моментът не беше удобен. Все пак, от време на време погледът му се отправяше крадешком към момчето.

— Значи ти си Андрей! — Благоприличието изискваше от него да каже някоя дума, даже и да прояви известна благосклонност. — И ходиш на училище тук, нали?

— Да…

— Хайде тогава! Я да видим какво знаеш. — Той доста любезно му зададе няколко въпроса.

Момчето се изчерви, изгуби ума и дума и толкова се обърка, че не можа повече да мисли и прояви унизително незнание.

Веждите на монсеньор Слийт се вдигнаха. „Ужасно! Същински уличник!“ — помисли си той.

После си взе още един бъбрек и тогава изведнъж си даде сметка, че докато той се угощаваше с такива разкошни ястия, другите двама скромно ядяха постната си супа. Той кипна: тази проява на аскетизъм от страна на стареца беше нетърпимо преструване.

Навярно отец Чисхолм беше доловил смътно тази мисъл на своя сътрапезник. Той поклати глава:

— Толкова години не можех да си хапна от тази шотландска супа с овес, че сега падне ли ми случай — никога не го пропускам.

Слийт посрещна тази забележка мълчаливо. По едно време Андрей хвърли бегъл поглед и наруши унилото си мълчание — поиска позволение да излезе. Като стана да каже сбогом, детето бутна една лъжица с лакътя си и я събори на земята. Коравите му обувки се затътриха тромаво към вратата.

Ново мълчание. Като привърши вечерята си, монсеньор Слийт стана полека, разходи се безцелно и се върна на предишното си място, на килимчето пред камината. С разкрачени крака и с ръце, сключени на гърба, незабелязано той се вгледа в стария си колега, който седеше на мястото си и изглеждаше някак странно, като че ли очаква нещо. „Боже мили, помисли си Слийт, каква жалка картина на духовник — този дрипав старик, с петна по расото, кирлива яка и мършава, изсъхнала кожа!“ Върху едната му буза имаше някакъв грозен белег като от зараснала рана. От него долният му клепач беше малко изкривен, сякаш белегът дърпаше главата му надолу и встрани. От това човек оставаше с впечатление, че вратът на отец Чисхолм беше изкривен в противовес на куция му по-къс крак. Поради това обикновено наведените му надолу очи поглеждаха пронизващо накриво при редките случаи, когато той ги вдигаше и погледът му някак странно смущаваше.

Слийт се изкашля, за да прочисти гърлото си. Той смяташе, че вече е дошло време да заговори. Като направи усилие да придаде на думите си известна сърдечност, запита:

— От колко време сте тук, отец Чисхолм?

— Една година.

— Ах, да. Много мило от страна на Негово Високопреосвещенство да ви изпрати тук при завръщането ви — във вашата родна енория.

— И неговата!

Слийт наведе глава вежливо.

— Аз знаех, че Негово Високопреосвещенство се е родил тук. Чакайте… на колко години сте, отче? Близо седемдесет, нали?

Отец Чисхолм кимна с глава и добави с блага старческа гордост:

— Аз не съм по-стар от Анселм Мили.

Слийт се намръщи на тази интимност, но неодобрението му постепенно се стопи в полуснизходителна усмивка.

— Безспорно… но животът се е отнесъл към вас доста различно. Накратко казано — той се изпъчи решително, но не враждебно, — епископът и аз смятаме, че вашата дългогодишна и вярна служба сега трябва да бъде възнаградена, тоест смятаме, че трябва да се оттеглите.

За миг настъпи тишина.

— Но аз не искам да се оттегля.

— За мен беше болезнен дълг да дойда тук — продължи Слийт, без да отмести погледа си от тавана, — да разследвам… и да докладвам на Негово Високопреосвещенство. Но има някои такива неща, които не можем да пренебрегнем.