Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

— Какви неща?

Слийт мръдна нервно.

— Пет-шест… десетина неща! Не ми е работа да изброявам вашите… вашите ориенталски ексцентричности!

— Съжалявам. — Слаба искра пламна в очите на стареца. — Вие не трябва да забравяте, че аз прекарах тридесет и пет години в Китай.

— Работите на вашата енория се намират в безнадеждна каша.

— Имам ли да дължа нещо?

— Откъде да знаем? От шест месеца насам нямаме никакви сведения какви пари сте събирали от дискоса. — Слийт повиши гласа си и заговори малко по-бързо: — Всичко при вас е така… така нетърговско. Например, когато пътникът на Блънд ви представил сметка миналия месец — три лири за свещи и така нататък — платили сте му само с медни петачета!

— Така ги получавам и аз. — Отец Чисхолм се загледа в своя гост замислен, сякаш гледаше право през него. — Винаги съм бил толкова глупав с парите. Никога не съм имал пари, знаете. Но в края на краищата… смятате ли Вие, че парите имат такова страшно голямо значение?

За голямо свое неудоволствие, монсеньор Слийт почувства, че се изчервява.

— Това става причина хората да приказват, отче. — Той продължи бързо: — Хората приказват и за други работи. Някои от проповедите ви… даваните от вас съвети… известни доктринални точки. — Слийт погледна в един подвързан с марокенова кожа бележник, който вече се намираше в ръката му. — Те ми се виждат опасно чудновати.

— Не може да бъде!

— На Света Троица сте казали на енориашите си в църквата: „Не смятайте, че раят е на небето… той е във вашите ръце… той е навсякъде и където и да е“. — Слийт се намръщи наставнически, докато прелистваше страниците. — И друго… Ето една невероятна забележка, направена от вас през Великата неделя. „Безбожниците може да не отидат всички в ада. Аз знам един, който не отиде. Адът е само за онези, които плюят в лицето на Бога!“ И, Боже Господи, това чудовищно нещо: „Христос е бил съвършен човек, но Конфуций е имал по-добро чувство за хумор!“. — Нова страница беше обърната с възмущение. — И тази просто невероятна случка… с една от най-добрите ви енориашки, мисис Глендънинг, която не е виновна, разбира се, че е доста пълна. Когато дошла да ви иска духовно напътствие, вие сте я изгледали и сте й отговорили: „Яжте по-малко. Вратите на рая са тесни“. Но защо да продължавам? — Монсеньор Слийт решително затвори бележника си с позлатени краища. — Да кажем най-малкото, вие, изглежда, сте изгубили властта си над душите.

— Но… — подхвана отец Чисхолм и после продължи по-спокойно: — Аз не искам да имам власт над душата на никого.

Лицето на Слийт пламна неприятно. Той не желаеше да води богословски спорове с този недъгав, изкуфял старец.

— Остава въпросът за това момче, което вие сте осиновили така необмислено.

— Кой ще се грижи за него… ако не аз?

— Нашите собствени сестри в Ралстон. Там е най-хубавото сиропиталище в цялата епархия.

Отец Чисхолм пак вдигна очите си, от които събеседниците му се смущаваха:

— Вие бихте ли желали да прекарате собственото си детство в това сиропиталище?

— Има ли нужда да говоря лично за себе си, отче? Аз ви казах… даже и като държим сметка за обстоятелствата… положението е крайно нередно и трябва да му се сложи край. Освен това… — той разпери ръце, — ако вие си отидете, ние трябва да му намерим място.

— Вие сте решили, изглежда, да се отървете от мен. И мен ли ще поверите на сестрите?

— Не, разбира се. Вие можете да отидете в Дома за стари свещеници в Клинтън. Там е истинско място за пълна почивка.

Старецът се изсмя със сух, кратък смях.

— Аз ще имам достатъчно пълна почивка, когато умра. Докато съм жив, не искам да ме пращат при никакви стари свещеници. Може да ви се види чудно… но никога не съм могъл да търпя духовниците, събрани заедно.

Слийт се усмихна болезнено и с известно смущение.

— Нищо не ми се вижда чудно от ваша страна, отче. Но, меко казано… репутацията ви, даже и преди да отидете в Китай… целият ви живот е бил особен.

Настъпи мълчание. Отец Чисхолм каза с тих глас:

— Аз пред Бога ще дам сметка за живота си.

По-младият духовник наведе очи с неприятното чувство, че е постъпил неделикатно. Беше отишъл твърде далече. Въпреки че беше студен по природа, винаги се стремеше да бъде справедлив, даже и внимателен. Той съобрази да си придаде вид, че се чувства неловко.

— Естествено, аз не претендирам да ви бъда съдия… или инквизитор. Още нищо не е решено. За това съм дошъл тук. Трябва да видим какво ще ни покажат следващите няколко дни. — Той пристъпи към вратата. — Сега отивам на църква. Моля, не си правете труда. Аз знам пътя. — Устата му се разкриви в неохотна усмивка на излизане от стаята.