Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Внезапно баща му извикваше. Колкото и да се мъчеше, Франсис никога не можеше да долови пръв потъването на корковете под повърхността на водата: не онова ритмично потъване и издигане според играта на вълните, което го караше понякога да се провиква глупашки, а бавното непрекъснато дърпане надолу, което за опитните очи означаваше, че в мрежата се е вмъкнала риба. При бързото силно проникване, мигновено се чуваше тракане на обуща — рибарите скачаха до кабестана да изтеглят мрежата. Честото повтаряне никога не помрачаваше възбудата на този миг: макар че рибарите получаваха допълнително възнаграждение на килограм, мисълта за пари никога не ги вълнуваше; това дълбоко вълнение идваше от далечни, първични корени. Мрежата се прибираше бавно, цялата във вода, отрупана с водорасли, сред скърцането на главните въжета върху дървения барабан. Последно усилие и в издутата мрежа блясваха светкавични сияния живо сребро, мощно, разкошно — сьомга.

През един паметен съботен ден уловиха четиридесет с едно хвърляне на мрежата. Големите лъскави риби се огъваха като дъга, бореха се, измъкваха се от мрежата, отскачаха обратно в реката от хлъзгавата задна палуба. Франсис се хвърли напред заедно с другите и сграбчи отчаяно един от тези скъпоценни бегълци. Рибарите го извадиха от реката, целият нашарен с люспи и мокър до кости, но в прегръдките си момчето стискаше една великолепна риба, същинско чудо.

На връщане към дома, вечерта, баща му го държеше за ръката, стъпките им отекваха в задимения здрач. По пътя двамата се отбиха в бакалницата на Бърли, на улица Хай стрийт, за да купят за едно пени бонбони от ментовите, любимите бонбони на Франсис.

Тяхното другарство отиваше и по-далече. В неделя, след църква, двамата вземаха въдиците си и се измъкваха скришом, за да не покрусят чувствителните набожни души, минаваха през страничните улички на този град на разпалени съботяни и отиваха в зелената долина на Хуитадер. В тенекиената си кутия, натъпкана с дървени стърготини, Франсис носеше лъскави бели червеи, събрани предната вечер из двора на фабриката за костено брашно на Мили, където хвърляха непотребните кости. След това целият ден биваше изпълнен със звуците на реката и мириса на цветята от ливадите. Баща му все показваше вероятните водовъртежи, където шарените пъстърви с червени петна се гърчеха върху напечения от слънцето пясък, навеждаше се над огъня, запален със сухи съчки от гората… после идваше сладкото ядене на разкошните, хрупкави, препечени рибки…

През другите годишни времена отиваха да берат къпини, горски ягоди или диви жълти малини, от които става хубав мармалад. За Франсис беше празник, когато майка му ги придружаваше. Баща му познаваше до едно най-хубавите места и ги завеждаше в затънтени усои, където малините бяха отрупани със сочни плодове, недокосвани от човешка ръка.

Когато паднеше сняг и зимата сковаваше земята, двамата се промъкваха между замръзналите дървета на „запазените периметри“ в гората Дерхам; тогава дъхът на Франсис замръзваше пред лицето му, а кожата му постоянно настръхваше от страх, че всеки миг може да се чуе свирката на горския. Той чуваше биенето на собственото си сърце, докато изпразваха капаните си, почти под самите прозорци на голямата горска барака… после си тръгваха към дома с тежката чанта, пъпна с дивеч, а очите му се смееха и устата му се наливаше със слюнка при мисълта какво чудесно задушено щеше да сготви майка му от заека. Тя беше славна готвачка, известна със своята пестеливост, със сръчността и умението си в домакинската работа, и с това си беше спечелила скъпата похвала на сдържаните шотландци: „Елизабет Чисхолм е добра, добра домакиня!“.

Сега, като привърши с пюрето си, Франсис забеляза, че майка му говореше, загледана през масата към баща му.

— Имай предвид, че трябва да се върнеш рано тази вечер, Алекс, за концерта.

Последва мълчание. Той видя, че баща му беше заварен неподготвен — може да е бил унесен в мисли за придошлата река и слабия улов на сьомга — когато жена му припомни за годишната формалност на градския концерт, който те трябваше да посетят тази вечер.

— Ти си решила да отидем, жено? — отвърна той с бегла усмивка.

Тя се изчерви леко. Франсис се почуди защо майка му имаше такъв странен вид.

— Концертът е едно от малкото неща, които очаквам през годината. Най-после, ти си общински съветник на града. Редно е… редно е да седнеш на мястото си на сцената, със семейството и приятелите си.