Арчибалд Кронин: Ключовете на царството

Отец Чисхолм остана седнал до масата, неподвижен, с очи, покрити с ръка, сякаш беше дълбоко унесен в мисли. Чувстваше се смазан от тази заплаха, надвиснала така внезапно над него, над спокойното му убежище, извоювано с такива тежки усилия. Вроденото му примирение, така дълго пресилвано, отказваше да се преклони пред нея. Внезапно той се почувства празен и изтощен, нежелан и от Бога, и от хората. Болезнена тъга изпълни гърдите му. Такава дребна работа. И, все пак, толкова голяма. Идваше му да се развика: „Господи, Господи, защо ме изостави?“. Отец Чисхолм стана тежко и се качи на горния етаж.

В таванската стая малкият Андрей си беше легнал и вече спеше. Момчето лежеше на една страна. Едната му мършава ръка беше сгъната пред него върху възглавницата, като че ли искаше да се запази от нещо. Като се загледа в него, отец Чисхолм извади крушата от джоба си и я сложи върху дрехите му, сгънати на стола до леглото. Тогава реши, че няма друга работа тук.

Лек ветрен разклати муселиновите пердета. Старецът пристъпи до прозореца и го разтвори. Звездите трептяха по мразовитото небе. Под тези звезди се бяха изнизали годините на живота му с всичката му нелепост, изграден върху немощните му усилия, без форма или благородство. Струваше му се, че беше изминало толкова кратко време от детството му, когато самият той беше момче, тичаше и се смееше в същия този град Туидсайд. Мислите му литнаха назад към миналото. Ако имаше изобщо някакъв план в живота му, без съмнение първата негова черта беше начертана през онзи априлски съботен ден преди шестдесет години и тя мина напълно незабелязана. Толкова несмущавано беше щастието му тогава…

През тази пролетна утрин, на закуска в уютната тъмна кухня, с обутите си с чорапи крака, затоплени от огъня, сред миризмата на горещи дърва и аромата на топли сладкиши от овесено брашно, от който стомахът му се свиваше от глад, Франсис се чувстваше щастлив въпреки дъжда. Защото беше събота, а времето подходящо за лов на сьомги.

Майка му привърши чевръстото си бъркане с дървената лъжица, свали от огъня синята тенджера с пюре от грах и я сложи върху измитата маса, между баща му и него. Той посегна за кокалената си лъжица, топна я в тенджерата, после в чашата с бито мляко пред него. Плъзна езика си по гладката златиста каша, объркана до съвършенство, без никакви буци или недоварено, неразбъркано брашно.

Баща му седеше срещу него, с износена синя фланела и наплетени рибарски чорапи, грамадната му снага беше приведена, и ядеше мълчаливо, със спокойни бавни движения на червените си ръце. Майка му извади и последните овесени сладкиши от тигана, сложи ги върху тенджерата и седна да си изпие чая. Жълтото масло се стопи върху разчупения овесен сладкиш, който тя взе. В малката кухня цареше мълчание и другарство, пламъците подскачаха през лъснатата предпазна решетка на измазаното огнище.

Франсис беше на девет години и отиваше заедно с баща си на лов за риба.

Там го познаваха — той беше момчето на Алекс Чисхолм. Мъжете с вълнени фланели и кожени ботуши до над коленете го посрещаха с мълчаливо кимване или още по-добре — с дружелюбно мълчание. Той изпитваше неясна потайна гордост, когато отиваше с тях. Големите плоски камъни се мяркаха покрай рибарите, греблата скърцаха, а баща му ловко развиваше и спускаше във водата мрежата в задния край. На задната палуба, докато оловните топки на мрежата се потриваха в камъните по дъното, мъжете се гушеха ниско, за да се предпазят от вятъра. Някои от тях бяха клекнали, наметнали върху раменете си по някой пожълтял къс от корабно платно, а други смучеха топлинка от късите си почернели лули.

Момчето стоеше настрани с баща си. Алекс Чисхолм беше старши надзирател на пункт 3 на Риболовното дружество „Туид Фишъриз“. Двамата стояха неподвижно един до друг, без да разговарят, щипани от вятъра и наблюдаваха далечната дъга от коркове, които танцуваха по разпенената ивица, където реката се срещаше с морето. Често пъти му се виеше свят като гледаше отблясъците на слънчевите лъчи върху водните дипли. Но той не искаше, пък и не биваше да затвори очи. Да пропусне дори само една секунда, можеше да означава да пропусне десетина риби, а по онова време те се ловяха толкова мъчно, че в далечния Билингсгейт носеха на риболовното дружество по цяла половин лира на фунт. Същото спокойно, непоколебимо напрежение се забелязваше и във високата снага на баща му, с глава малко сгушена в раменете, с рязко очертан профил под козирката на вехтата рибарска фуражка, с изпъкнали зачервени бузи. Понякога при усещането на това неизразимо другарство, примесено в подсъзнанието на момчето с миризмата на водорасли, с далечните удари на градския часовник и с граченето на гарваните в дерхамската гора, сълзи напълваха очите му, които и без това го смъдяха вече.