Арчибалд Кронин: Приключения в два свята

Когато тая априлска сутрин се събудих в мансардната си стая все още със замаяна от нощното четене глава, реших, макар и неохотно, че се налага да обмисля по-сериозно материалното си положение. Със сумата, която получих при демобилизирането ми от флотата преди три месеца, успях да платя таксата си в медицинския факултет до края на годината. Златният часовник с верижката — наследство от баща ми — лежеше пак на сигурно място и с парите от него си купих необходимите инструменти и учебници на старо. Успях дори да платя предварително годишната си вноска в студентския съюз. Следователно по отношение на задълженията ми като студент бях напълно изправен.

За съжаление обаче „другата страна на баланса“ не беше така задоволителна. Загрижен да осигуря всичко необходимо, за да продължа следването, което сега подновявах, бях обърнал много малко внимание на нуждите за насъщния. През изтеклия месец обядвах нередовно в разни закусвални, а вечер си купувах по нещо за вкъщи от близкия пазар. Освен това дължах вече наем за две седмици, а целият ми капитал — аз преброих отново оскъдните монети, с които разполагах — възлизаше точно на три шилинга и шест пенса. И най-големият оптимист трудно би повярвал, че с тая сума ще успея да се храня и обличам през следващите осем месеца. Нещо трябваше да се направи — и то бързо!

После внезапно почнах да се смея — неудържимо, високо и весело — и се затъркалях по станалия на бучки парцален дюшек като жребче на поляна. Какво значение имаше всичко това? Бях млад, здрав и изпълнен с оня неукротим дух, който може да се срещне само у един чорлав и румен шотландец, в чиито вени тече и струйка ирландска кръв. Ще работя, ще работя! Ще спя в парка, ще пея по улиците, изобщо ще върша всичко каквото ми се наложи, за да взема докторската си диплома. Ще победя на всяка цена. Не съм ли отново свободен, останал жив по някакво чудо след тия тежки и опасни години, когато патрулирахме с разрушителя „Меланпъс“ из оловните, вечно бурни води на Северно море и правехме набези — като самотии вълци — до Терсхлинг, Зеебруге и Ютланд през неозначени на картата минни полета и плитчини, води, които гъмжаха от подводници; когато, полупремръзнали от ледените пръски, спяхме с морските си ботуши и спасителните пояси, сломени от морска болест и от твърдото убеждение, че всеки миг може да бъдем разкъсани на парчета? Да, войната, слава богу, бе свършила и никога вече няма да има друга! А сега е пролет, дивна пролет, която докосва дори тоя стар опушен Глазгоу с нежните си багри и неочаквани струи светлини. И — което е най-важното — не съм ли при това безкрайно, безнадеждно и съвсем неблагоразумно влюбен? Влюбен в стройна осемнадесетгодишна девойка с кестеняви очи, меки червеникави коси и топъл тен на лицето, чиято мила невинност разтапя сърцето ми; девойка, която също следва медицина в глазгоуския университет и възнамерява, след като завърши, да стане лекар мисионер в Уганда. Бях я срещнал случайно един мъглив февруарски ден преди няколко седмици в института по патология, когато разрязваше с необикновено усърдие някакво ендокардитно сърце. Тя вдигна глава и ме забеляза; и в същия миг покълнаха семената на една сляпа любов. Моите първи думи бяха образец на небивала глупост. „Мъглив ден, нали?“ — казах аз. Но успях да узная, че се казва Мери.

Започнахме да излизаме заедно. Този опушен град, в който живеехме, се гордееше с две неща — с чудесните чайни, където за някакви си две пени човек може да стои с часове пред чаша освежителен чай, и с прекрасната си околност. Аз харчех повече, отколкото бях в състояние да си позволя, но затова пък имах възможност да се срещам и да приказвам с Мери. В събота двамата отивахме към близките хълмове и гори — пътувахме с трамвай до края на града, а оттам, брулени от вятъра и безгрижни, крачехме по цели мили през осеяните с изтравниче поля.

Когато разсъждавахме по-трезво, съзнавахме ясно, че няма никакви изгледи нашето приятелство да трае дълго. Двамата бяхме съвсем различни по темперамент; при това бяхме последните хора в света, които биха могли да мислят сериозно за брак. Мери бе тиха, скромна и сдържана, отгледана в строга сектантска среда, и все пак овладяна от страстната надежда да покръсти туземците в Конго. Аз бях едновременно безгрижен и страшно амбициозен, а религията, която изповядвах — макар да бе оказала съвсем слабо влияние върху мене — не представляваше особена препоръка пред семейството на Мери.