Арчибалд Кронин: Приключения в два свята

Много се е писало за пациентите в институти за душевноболни, което обикновено е не само крайно изопачено, но представлява и безсрамна глупост. Обичайно е например да се обрисуват такива страдащи като необикновено забавни хора, които си въобразяват често, че са важни исторически личности като Наполеон, Юлий Цезар или лейди Годива 9 9 Според легендата лейди Годива минала през града на кон гола, покрита само с дългата си коса, като условие мъжът й, владетелят на Ковънтри, да отмени тежките данъци, наложени на населението. — Б.пр. и които със своята мания стават прицел на какви ли не шеги. Нищо обаче не е по-далеч от действителността. Нито веднъж през време на престоя си в Локли не срещнах пациент с такива забавни прояви. Печалната истина е, че умствените разстройства водят винаги до тъжни картини. И все пак те представляват неотразим интерес за хората, които ги изучават и които са се заели с непосилната задача да проникнат в тайните на човешкото съзнание.

Локли беше модерен институт, един от най-добрите в Шотландия, и макар че приемаше предимно неизлечимо болни, допускаше и случаи на „неврози“ — хора, изпаднали в умопомрачение поради някакво сътресение или сломени от тежестите на живота: търговец, стигнал до самоубийство поради фалит; нещастна майка, загубила разсъдък след смъртта на първото си бебе; съпруга, сломена от семейни неприятности или неверен съпруг.

Да излекуват и вдигнат на крака тия пациенти, да ги видят как напускат с прояснени погледи тая огромна крепост, за да се заловят пак с предишните си занимания и да вземат участие в битката на живота — това беше главната цел и истинска награда за Гавинтън и неговите сътрудници в Локли. Това беше в много отношения особено емоционална работа. И същевременно опасна.

От всички пациенти в Локли, човекът, към когото се привързах най-много, беше Джордж Блеър, известен на останалите като Джорди. Неговата история, която ставаше още по-трогателна поради открития му приятен характер, привличаше особено много съчувствието ми. Преди пет години Джорди убил своя братовчед, просто го удушил. Престъплението обаче било извършено при обстоятелства, които като че ли смекчаваха отчасти неговата вина. Когато заговорих с него за деянието му — този процес на самоанализ винаги се насърчаваше в института — Джорди ми заяви, че убитият младеж оскърбил сестра му; опитал се, да го кажем по-невинно, да й наложи чувствата си с физическа сила. Именно това насилие разстроило за кратко време ума на Блеър — явление, което при такъв почтен човек бе твърде разбираемо. Естествено, присъдата била: „Виновен, извършил деянието в състояние на умопомрачение“. Така Джорди бил осъден на затвор, но после, главно благодарение на връзките на семейството му, бил преместен в Локли, дето трябваше да остане до края на живота си.

Това бреме, тежко и несправедливо според мен, бе прието мъжествено от Блеър — факт, който ме настройваше още повече в негова полза. В института нямаше по-приветлив и енергичен човек от него. Той пееше на концертите с хубавия си баритон и ръководеше църковния хор в неделя. На месечните забави се явяваше с къса шотландска поличка, не изпускаше ни един танц, водеше танцуващите двойки и беше недостижим в шотландския рил. Макар възнисък и твърде набит, той притежаваше забележителна физическа сила и участваше с готовност във всички състезания и игри, организирани в Локли. Именно това сложи начало на нашето сближаване. Аз винаги съм обичал спорта и в ония дни бях фанатичен поклонник на физическото възпитание; сутрин ставах в шест часа и вземах леден душ, последван от половинчасова гимнастика по системата на Мюлер, от един спринт из района на института или от някакво друго упражнение, преди да се отправя за лекции в университета. Така Джорди и аз често се състезавахме на тенис, а в събота следобед, ако бях свободен, вземах футболната топка и отивахме на игрището да поритаме. Той беше такъв мил човек, толкова весел и жизнен, и при това тъй любезен, винаги готов да ми направи някаква лична услуга без да съм го молил, че аз се привързах необикновено много към него. Стигнах дори дотам, че повдигнах въпрос за неговия случай пред главния лекар.

След дневната работа Гавинтън обичаше да поиграе малко билярд и понеже д-р Питърс не умееше да играе, често ме канеше вкъщи, където имаше чудесна маса и ми даваше аванс от двадесет точки на сто. Една вечер по време на игра му казах:

— Много жестоко е, сър, че Блеър е осъден да прекара останалата част от живота си в Локли.