Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

За първи път я видяхме на улица „Локрън“, когато носеше вода от обществената чешма, с бебето в ръце — едно едро дете на девет месеца, привързано за слабичкото й тяло с окъсан шал. Казваше се Роуз Донегън; беше около четиринадесетгодишна, с червеникава коса и дълбоки сини очи, които изглеждаха просто огромни на дребното й сериозно лице. Около полите й се въртяха три други деца между пет и девет години, чиито черти и червеникава коса показваха, че и те са от племето Донегън.

Контрастът между жалката обстановка, сред която живееше девойката, и смелия й искрящ поглед събудиха любопитството ми. Запознахме се, като й пожелахме веднъж добро утро, и след няколко дни нашият поздрав вече предизвика на устните й сериозна и стеснителна усмивка. Постепенно — стеснителността й не можеше лесно да се преодолее — ние се посприятелихме.

Открихме, че Роуз, трите по-малки деца и бебето Майкъл бяха загубили майка си преди осем месеца. Всички живееха с баща си Дани Донегън в един сутерен в гъмжащата от обитатели улица „Локрън“. Дани, който работеше нередовно на доковете, беше с необикновено добър и дори мекушав характер. Човек с мек говор и най-похвални намерения, той прахосваше и времето, и парите си в близката кръчма „Детелина“. Тъкмо затова Роуз трябваше да носи бремето на домакинските задължения, да поддържа спретнати и чисти двете стаи, да се грижи за своя непрокопсан баща, да спасява, доколкото може, всяко пени от парите на баща си, да готви и да се занимава с децата.

Макар че Роуз обичаше всички, бебето Майкъл беше кумирът на нейното сърце. През слънчевите следобеди тя го носеше до парка „Феникс“, залитайки под тежестта му, но това не я плашеше никак. Изобщо нищо не можеше да уплаши Роуз. Когато я виждахме как крачи смело по оживения мръсен тротоар и влиза у месаря, за да се пазари за остатъка от някой свински бут, или у хлебаря, за да го склони да увеличи кредита й за още един хляб, ние просто се удивлявахме на непоколебимия й бодър дух. Роуз виждаше всичко, което ставаше около нея. Тя притежаваше елементарните знания на едно дете от бедняшките квартали и познаваше като стар закоравял циник всички трудности и тайни на живота, но ги обясняваше с наивност, която беше просто възхитителна. В големите и замислени очи на дребното й изпоцапано личице се четеше мъдростта на вековете. Но, което беше по-важно, те представляваха неизчерпаем извор на любов.

Първоначалният ни интерес към това дете се превърна постепенно в дълбока привързаност. Чувствахме, че трябва да направим нещо за нея, и когато случайно узнахме, че наближава рожденият й ден, поръчахме в един магазин за облекло на улица „О’Конел“ да й изпратят всичко, което й бе нужно. Приятно ни беше да я видим в топли дрехи от туид 10 10 Вид плат, обикновено двуцветен, от вълна и памук. — Б.пр. и със здрави обуща и чорапи.

В продължение на няколко дни избягвахме да я срещаме, но се усмихвахме под мустак, като си я представяхме как крачи пременена за литургия в неделя и как скърца гордо с новите си обуща в църквата. За наше изумление обаче, когато я видяхме следващия понеделник, тя беше все още облечена в парцаливите си дрехи, завързала със същия раздърпан шал бебето за себе си.

— Къде са новите ти дрехи? — възкликна Девърз.

Тя пламна като божур и рече:

— Значи от вас бяха! — После, след дълга пауза, добави простичко и без да ни погледне: — Заложих ги. Вкъщи нямаме нито едно пени, а Майкъл трябва да пие мляко.

Гледахме я втренчено и мълчаливо. Нима винаги щеше да жертва така, да дава всичко свое на това братче? Не — поне доколкото зависеше от мене. На другия ден отидох при отец Уолш, в чиято енория влизаше улица „Локрън“.

Лицето му просия, когато заговорих за Роуз, и след като му открих молбата си, той помисли малко и после кимна бавно.

— Бихме могли да я изпратим за известно време извън града. Аз имам приятел… Каролови… добри хора, в Голуей. Но вие трудно ще я убедите. — Той се усмихна печално, като ме изпращаше до вратата. — Тя е чудесна малка майчица. И от това е главният смисъл на нейния живот.

Една седмица по-късно, след размяна на няколко писма между пастора и Каролови, аз отидох решително на улица „Локрън“. Децата седяха около масата, докато Роуз със загрижено и смръщено личице режеше останките от един хляб.

— Роуз — казах й аз, — ти заминаваш.

Тя вдигна втренчен поглед в мене, без да разбира, като тикна назад една къдрица, която бе паднала върху смръщеното й чело.