— Погледнете, драги мой! Виждали ли сте някога такова невероятно комично същество?
Тия думи, казани с висок „изискан“ глас, бяха отправени от една елегантна жена към нейния събеседник — млад човек с контешки военен вид; тримата се намирахме на горната палуба на първокласния пътнически параход „Ранаганджи“, който се готвеше да отплава от Ливърпул на далечно пътешествие до Калкута. Проследих насмешливия им поглед и видях нисък, набит и страшно грозен моряк с къси крака, несъразмерно голяма глава и белег от рана, който почваше от ухото и стигаше до сляпото око; беше индийският серанг или помощник-навигаторът на кораба. Той надзираваше със спокоен израз екипажа от моряци индийци, които привършваха прехвърлянето на багажа от плоскодънното корабче край борда в трюма на „Ранаганджи“.
— Та той просто не прилича на човек! — рече представителят на Марс, сучейки микроскопичните си мустачки с усмивка на високомерно превъзходство. — Кара те да вярваш, че милият старец Дарвин не е на съвсем погрешен път, а?
Обърнах се мълчаливо и слязох в кабината си. Три седмици преди това бях взел лекарската си диплома и се чувствах безкрайно щастлив. Никога няма да забравя напрегнатия момент, когато, обхванат от треската на тревога и вълнение, бях прегледал списъка върху дъската за обяви в университета със съзнанието, че оскъдните ми средства са изчерпани и че нямам нито парите, нито пък енергията да се заловя за всичко това отново — да седя нощи наред над учебниците с мокър пешкир на челото до ранни зори — и открих, че съм взел всичките си изпити и дори съм награден от университетската управа. Не се срамувам също така да призная, че в очите ми бликнаха сълзи, които почти ме заследиха, и Доги Чисхолм, който в тоя момент се намираше до мен и също бе взел изпитите си, подхвърли иронично, като ми стисна ръка:
— Малко увеличена дейност на слъзните жлези тая сутрин, докторе! Ще ми разрешите ли да ви предпиша един милиграм атропин? Или пък чаша хубава бира?
Чисхолм можеше да си позволи да бъде безгрижен. Баща му беше кмет на Уинтън и притежаваше стоманолеярни заводи в Лофлен.
При това, сякаш блестящата диплома не беше достатъчна награда, имах щастието да бъда назначен временно за лекар на парахода „Ранаганджи“ благодарение застъпничеството на моя стар шеф, професор Стокмън. Докато ми задаваше въпроси на последния изпит, Стокмън очевидно бе решил, че съм крайно изтощен и че едно пътуване до Индия и обратно ще ме вдигне отново на крака.
Пътуването започна благоприятно, при спокойно и ясно време. Пресякохме Бискайския залив, без да страдаме много от бурните вълни в тия плитки води, и скоро преминахме Гибралтар и заплавахме по тихото Средиземно море под лазурно небе. „Ранаганджи“ беше стар солиден кораб, командван от бели офицери, но с екипаж, съставен само от индийци. Бе свършил хубава работа през войната, но тъй като машините му не бяха скоро ремонтирани, движеше се много бавно, всъщност едва с десетина възли в час. Това обаче беше добре дошло за младия лекар, за когото благотворните ветрове, блестящата слънчева светлина и очарователните нови гледки — бързо прелитащи видения на опасани с пяна острови, тайнствени африкански крайбрежия, далечни белокаменни селца и делфини, премятащи се в пенливата следа на кораба — представляваха непресъхващ извор от истинска наслада.
Параходът беше претъпкан, наблъскан с пътници от единия до другия край. През четирите години на войната превозът на цивилни лица е бил напълно прекъснат и сега, с възстановяването на мира, всеки искаше да пътува — не само обикновени туристи и търсачи на удоволствия, но и делови хора, които са били задържани в Англия от военновременните разпоредби, търговци на памук и юта, тръгнали за Калкута и Бахавалпур, цейлонски плантатори на чай, собственици на мелници в Канпур, както и голям брой офицери англичани и индийци, мнозина от които се придружаваха от жените и семействата си.
Още от първата вечер на борда се възцари необикновено веселие. Това беше началото на оная следвоенна епоха, когато след убийствената касапница в окопите, годините на клане, на мръсотия и мизерия, на тревоги, немотия и страх светът внезапно изпадна в лудост и подобно на съживен труп се отдаде на необуздани и трескави забавления. Обеди и коктейли, надбягвания с тотализатор на пистата на парахода, „конни състезания“ и всякакви палубни спортни игри, концерти и банкети с официално облекло — това бяха само част от развлеченията, които се уреждаха през тихите безветрени дни и горещите нощи. При такива забавления корабният лекар трябва да е винаги „налице“ и макар че предпочитах да водя по-тих и спокоен живот, бях принуден да участвам в повечето от тях.
Читать дальше