Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Другата сутрин обаче ни донесе нови тревоги. При прегледа, който направих призори, открих три нови случая сред екипажа. Тримата, които бяхме вече изолирали, бяха много по-зле, целите покрити с оня мръсен гноен обрив, който е най-ужасният симптом на болестта. Следобед се разболяха още четирима. Сега имахме вече десет случая в импровизирания си лазарет. Това положение можеше да подложи на изпитание и най-здравите нерви. Но държането на серанга — твърд и невъзмутим, със спокойни очи под обезобразеното му мургаво чело — ми вдъхна нови сили. Достатъчно беше да се намираш край него, за да не се отчайваш. Той се грижеше неуморимо за болните, даваше им вода, облекчаваше нетърпимия сърбеж с разтвор, който му бях направил, готвеше им на импровизираната параходна кухня и беше винаги под ръка, когато се налагаше да привдигне и почисти някой полуприпаднал човек; и вършеше всичко това с пълно и презрително безразличие към собствената си безопасност.

— Внимавай за себе си — трябваше да го моля. — Не се приближавай толкова до болните.

В такива случаи Хасан разкриваше във внезапна усмивка здравите си зъби, порозовели от дъвкане на бетел. Тая усмивка обаче беше толкова слаба и мимолетна и, най-вече, обагрена с такава печал, че разведряваше само за миг обичайното му сериозно изражение.

— А вие внимавате ли за себе си, доктор сахиб?

— Разбира се. При това аз изпълнявам професионалния си дълг.

— Не се тревожете, доктор сахиб. Аз съм силен. При това и аз изпълнявам дълга си.

По това време бях поставил вече и самия себе си почти под карантина и преглеждах само спешни случаи. За да избегнем всякакви подозрения, по предложение на капитана бе съобщено, че съм настинал и се чувствам неразположен. Престанах да ходя в трапезарията и храната ми носеха в кабината. Трудно беше наистина да се освободя от чувството на горчивина, което изпитвах вечер пред самотната си вечеря, когато до слуха ми долитаха музика и шум от танцуващи крака на палубата над главата ми. Колко малко знаеха за опасността там горе, сред трескавия водовъртеж на забавленията! Веднъж дори се сетих за разказа на Барби д’Оревили „Бал с маски“, за бала, уреден от френския крал в Авиньон, където се оттеглил неговият двор, за да се спаси от чумата в Париж, и в разгара на веселбата, когато всички свалили маските си, сред гостите се оказал един слаб мъж, чието пламнало лице носело безпогрешните белези на Черната смърт. С мъчителна болка наблюдавах себе си и търсех първите признаци на болестта, но не от страх — колкото и странно да изглежда, бях така обременен от отговорностите си, че мислех много малко за личната си безопасност — а поради някакво странно равнодушно убеждение, че непременно ще се заразя, и то фатално, разбира се, защото не съм бил ваксиниран като дете. Обхванат от нарастващо напрежение, аз проклинах бавността на парахода — оная бавност, която преди ми бе доставяла такова задоволство. Макар че плавахме с пълна пара, Коломбо, най-близкото пристанище, се намираше на осем дена път.

Докладвах на капитана по два пъти на ден. Неговата тревога без съмнение далеч надхвърляше моята, но възрастта и навикът да командва му помагаха да се владее. След като изслушваше това, което имах да му кажа, той кимваше веднъж-дваж с глава, и ме заглеждаше с измъчени гневни очи, сякаш виждаше не мене, а директорите на параходната компания там, в далечния Ливърпул. После, преди да ме освободи, изричаше като че ли насила кратко насърчение:

— Добре. Хубаво си гледате работата. Поддържайте темпото.

Но дали можехме да го поддържаме? През следващите четиридесет и осем часа най-напред един, а после още трима от огнярите, които представляваха „съмнителни случаи“ през миналата нощ, се присъединиха към останалите болни. Сега общият им брой стигна четиринадесет. А един от първите болни изпадна в безсъзнание и можеше да умре всеки час. С това ново бреме не ми оставаше нито минута за сън: по-голямата част от деня и цялата нощ трябваше да прекарвам в лазарета. А серангът беше винаги там, бдящ и безмълвен под нощните звезди.

Как да опиша успокоението, което сякаш преливаше в мен от него, застанал там, замислен и тъжен, неясно очертан край перилата, скръстил дълги ръце върху голите си гърди, неподвижен като статуя? Една сребърна свирка — символ на поста, който заемаше — висеше на верижка на мускулестия му врат. Тропическата луна на кадифеното небе подчертаваше още повече дълбоките бръчки на лицето; то, въпреки скритата сила, която излъчваше, сякаш беше изрязано от абанос. Когато някой от болните изпъшкваше, той се приближаваше безшумно, за да облекчи страданието му. После се връщаше на старото си място и скръстваше ръце; а корабът — прашинка, откъсната от земята и запокитена в океана — се носеше бавно все напред и напред.