Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— О, погледнете, погледнете, Рони! Ето го пак оня смешен човек.

Отново проследих погледа й. И отново обектът на техния смях се оказа Хасан, застанал там долу, в трюма; в този момент той разковаваше летвите на люка, през който щяха да разтоварят багажа, и ниската му набита фигура с дълги размахани ръце изглеждаше отгоре по-къса и по-комична от всеки друг път.

„Ловджийката от Челтънхъм“ се обърна цяла, насочила остроумието и очарованието си към мене.

— Къде го държахте през целия път, драги докторе? В специална клетка?

Не й отговорих веднага, като си мислех за благородното величие на серанга.

— Да… в известно отношение… в нещо като клетка. Но не ви ли се струва странно, мис Джоуп-Смит, че всички животни бяха вън от неговата клетка?

Стараех се да говоря съвсем спокойно, макар и да ми се струваше, че просто ще се задуша. Обърнах се рязко, слязох долу в кабината си и заблъсках бясно юмруци по дървената стена.

Отново Шотландия и типичното шотландско време — тъжен контраст на слънчевите небеса и благоуханните зефири на тропика. Аз стоях в дъжда, шибан от силния ослепителен вятър на малката железопътна гара Дъндоналд, и се питах дали да взема кола. Кесията ми забраняваше това, достойнството ми го налагаше — и не само достойнството, но и новото ми положение.

Най-после направих знак на червендалестия кочияш с дълго зелено палто, застанал до оплютия от мухи файтон, който красеше изхода на гарата.

— Колко искате до селото Танокбре? Домът на доктор Камерън.

Старият Джорди, който ме наблюдаваше от няколко минути внимателно, но прикрито, се приближи предпазливо. В него нямаше ни следа от южняшката припряност, никакви възклицания и глупости от рода на „Кола, сър?“. Той знаеше добре своята цена — Стария Джорди — и никога не се продаваше за по-малко.

— Колко багаж имате? — отклони отговора той, макар че багажът ми се виждаше ясно — един обикновен куфар на земята и черна, съвсем нова чанта, която бях стиснал здраво с дясната си ръка. После добави: — Навярно сте новият помощник на доктора?

— Точно така.

— В такъв случай два шилинга за вас, докторе.

Той наблегна лукаво на титлата, но не успя да замае главата ми и му казах строго:

— Искам да мина по прекия път — така му казах аз, който никога не бях идвал в Танокбре, — а не по обиколния, който ми предлагате.

— Господ ми е свидетел… — запротестира Джорди.

Последва оживен спор, в края на който постигнахме компромис с проява на добри чувства и от двете страни — един шилинг и „цената“ на пинта 12 12 Пинта — мярка за течност (0,56 л.). — Б.ред. бира.

Куфарът бе хвърлен на покрива, Стария Джорди се покатери с ревматичните си крака на капрата и ние се понесохме с друсане по каменистия път през голото поле.

В края на плаването капитан Хембл беше настоял да остана при него на „Ранаганджи“, но същевременно ме бе посъветвал откровено да не се съглася, защото знаеше от опит, че рутинната работа на парахода бе превърнал мнозина енергични и амбициозни млади лекари в лениви и затъпели корабни доктори. Капитанът се бе държал много мило с мене, а в Калкута ме беше водил няколко пъти на брега, за да обядваме в „Гранд хотел“ и да разгледам забележителностите — големите храмове и потъналите в злато дворци, гъмжащите от народ пазари, из които се скитаха на воля свещени животни и опустошаваха безнаказано сергиите, разкошните ботанически градини, пълни с екзотични цветя и птици, и ужасните плаващи площадки за изгаряне на мъртъвците — салове, с каквито бяха осеяни водите на Хугли. Всичко това ме беше очаровало и събудило в мен копнеж да опиша в книга впечатленията си от тия вълнуващи гледки. Но аз съзнавах отлично здравия смисъл на предупреждението на Хембл и когато чух от един състудент, че в Танокбре имало свободно място за помощник („Не е нещо особено, трябва да имаш предвид… Обикновена лекарска практика в провинцията… А и той е труден човек, старият Камерън, макар и с рядко добро сърце…“), реших, не без колебание, да напусна парахода.

И ето сега седях полупрегърбен в това допотопно превозно средство на четири колела, което трополеше по калдъръма на едно селце в Западна Шотландия. Към средата на улицата завихме надясно и поехме по алеята на Ардън Хаус — масивна белокаменна сграда с пристройка отстрани за коли и полукръгла равна площ с морава пред фасадата.

Дъждът валеше като из ведро, когато изтичах по стъпалата и позвъних. След минута вратата се отвори и пред мен застана икономката, слаба жена на средна възраст, облечена цялата в черно. Косата й беше грижливо прибрана, а самата тя беше безукорно чиста; бледото й лице изразяваше самоувереност и авторитет, примесени с известна, сякаш неосъзната добросърдечност. Изобщо приличаше на човек, който изпитва страшно желание да се усмихне, но се ужасява при мисълта, че това може да се сметне за лекомислие, което би унижило собственото й самоуважение.