Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Жената ме оглежда няколко секунди — мене, чантата и шапката ми, дори и обувките ми; после вдигна леко вежди при откритието, че си бях позволил разкоша да наема кола.

— Вие сте взели файтон? — издума тя сурово, сякаш бях пристигнал в царствена каляска, теглена не от една кранта, а от четири охранени коня. Последва мълчание. — Е, най-добре ще сторите да влезете. Не забравяйте да си изтриете краката.

Изтрих послушно краката си и влязох с чувството, че съм започнал зле.

— Докторът отсъства — уведоми ме жената. — Горкият човек, просто без крака остана, откакто си отиде старият помощник. О, той не беше добър — не, ни-и-как не беше добър! — И след като поклати леко глава, сякаш искаше да каже, че според нея и аз няма да струвам много повече, ме остави като закован на килимчето пред камината.

Все пак успях някак да се усмихна. После огледах голямата удобна стая — очевидно това беше трапезарията — със завеси и турски килим в топъл червен цвят, пламтящ огън в камината и мебели от солиден махагон. Слава богу, нямаше неизбежните момини сълзи! На бюфета бяха поставени голяма фруктиера с ябълки, огромен поднос с бисквити и една четвъртита бутилка уиски. На стената нямаше нито картини, нито фотографии, а само… три жълти цигулки! Да, добре, една приятна за живеене стая. Аз се топлех с удоволствие пред буйния огън, когато вратата се отвори шумно и влезе доктор Камерън.

— Чудесно — рече той, без да ми подаде ръка и без предисловие, — вие си греете гърба, докато аз работя до припадане! Дявол да го вземе! Струва ми се Стърок бе казал, че ще пристигнете тая сутрин. — После кресна: — Джанет! Джанет! За бога, донесете ни чай.

Камерън беше човек на средна възраст, не много висок и с лице, добило светлокеремиден цвят от шотландските ветрове и шотландското уиски; посивялата му войнствена брадичка беше опръскана с дъждовни капки. Стоеше леко приведен, така че главата му бе издадена напред, в агресивна поза; носеше гети, плюшени панталони и голямо торбесто яке от избелял зеленикав туид, чиито джобове бяха натъпкани до пръсване с какви ли не неща — от ябълки до каучукови катетри. От него лъхаше силно на лекарства, карбол и серт тютюн.

След като окупира три четвърти от мястото пред огъня, той ме разгледа с приведена настрана глава и внезапно попита:

— Издръжлив ли сте? Имате ли здрави дробове и крака?

— Надявам се.

— Женен ли сте?

— Още не.

— Слава богу! Свирите ли на цигулка?

— Не.

— Нито пък аз. Но умея да правя цигулки. Пушите ли лула?

— Да.

— Хм! Пиете ли уиски?

Този разпит бе започнал да ме ядосва. „Никак не ми харесваш — помислих си аз, като наблюдавах странната му фигура, която нямаше нищо общо с представата за благородната лекарска осанка. — И никога няма да ми се харесаш!“ Отговорих му намръщено:

— Пия каквото ми се иска и когато ми се иска!

По дяволитото лице на Камерън пробяга усмивка.

— Можеше да бъде и по-лошо — промърмори той и добави: — Седнете и си изпийте чая.

Джанет беше подредила масата бързо и безшумно — кейк, маслени кифли със стафиди, препечен хляб, конфитюр, домашно приготвена пшеничена питка и сирене — а след малко заедно с чайника донесе огромна чиния със студена шунка и яйца на очи.

— В тая къща няма безделници — рече Камерън, докато наливаше чая. Забелязах, че има хубави ръце, с твърда кожа, но гъвкави. — Сутрешна закуска, обед, чай следобед и вечеря — проста и обилна храна. Ние караме помощника си да работи здраво, но ако нямате нищо против, не го държим гладен.

Бяхме вече преполовили вечерята си, когато Джанет влезе с нов чайник гореща вода и едва сега проговори с безстрастен тон:

— От половин час ви чака един човек: младият Лаклан Макензи, оня, който има чифлик по пътя за Инвербег.

Камерън задържа във въздуха парчето овесен сладкиш и изрече любимото си проклятие.

— Дявол да го вземе — викна той. — А аз тая сутрин бях в Инвербег и минах край неговата врата! Какъв глупак! Обзалагам се, че детето е болно от дни. Но нима всички тия хора смятат, че съм направен от камък? — Внезапно той млъкна. После с въздишка, която изглежда даде отдушник на цялата му възбуда, добави с променен глас: — Добре, Джанет. Добре. Доведи го тук.

Момент след това Макензи застана на прага с шапка в ръка — беден дребен арендатор с неспокоен вид, крайно смутен от обстановката и ужасно уплашен от въпросителния поглед на доктора.

— Пак момчето, докторе — промърмори той, като мачкаше шапката си. — Жената мисли, че е дифтерит.