Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

От време на време майката подсилваше огъня; движеше се из стаята безшумно, като някакъв дух. Джеми и Лаклан спяха на горния етаж. В пет часа сутринта инжектирах още 4000 единици серум. В шест детето спеше, вече много по-спокойно. В седем станах и разкърших рамене.

— Надявам се, че е спасено — рекох аз усмихнат и обясних на майката как да почиства тръбичката. — До десетина дни ще бъде съвсем здраво.

В очите на жената не се четеше вече ужас, а само благодарност — трогателна и безмълвна, като признателността на някакво нямо същество към бога.

Впрегнаха коня и докараха кабриолета. Всички изпихме по чашка чай на крак. Дъждът беше спрял отдавна. В седем и половина потеглихме с Джеми, освежени от прекрасното бледо утро. За моя изненада Джеми не беше вече мълчалив; все намираше повод да каже по някоя дума — топла, приятелска дума, която галеше благотворно слуха ми.

Наближаваше девет часа, когато уморен, брадясал и стиснал здраво окаляната чанта, влязох с несигурна крачка в трапезарията на Ардън Хаус. Камерън беше вкъщи; изглеждаше свеж като роза и си тананикаше тихо през зъби някаква мелодия; имаше навик да тананика сутрин, докато инспектираше чинията с бекона и яйцата.

Сега ме огледа внимателно и още преди да отворя уста, рече с дяволито пламъче в очите:

— Има едно нещо, за което трябва да ви поздравя. Вие успяхте да изтриете лъскавината на лекарската си чанта!

С настъпване на пролетта селото загуби неприветливия си вид. Въздухът беше мек, по небето се стелеха пухкави рунести облаци, градините около къщичките бяха изпълнени с дъха на орлов нокът и жуженето на пчелите, по хълмовете пъплеха блеещи стада агнета; всичко това превърна Танокбре в прекрасно селище. Планинските рекички гъмжаха от пъстърва, която аз преследвах с настървението и неуморимостта на истински рибар. Бях щастлив в работата си и се привързвах все повече към моя грубоват по-стар колега, а когато понякога имах свободен ден, бързах към Глазгоу, за да видя момичето, което не можех да забравя и което продължаваше да следва медицина. Бях успял дори да спечеля мъничко от благоразположението на нашата спретната и придирчива икономка, когато, за нещастие, бях въвлечен в един сериозен и крайно мъчителен спор.

През май в околността избухна епидемия от скарлатина в особено остра форма и засегна главно децата в селото, без тенденция да стихне по обикновения начин. Тъй като дните минаваха, а броят на пациентите се увеличаваше постоянно, въпреки всичките ни усилия да излекуваме болните и да ограничим епидемията, аз загубих търпение и реших, че трябва да открия основния източник на заразата. Имаше някакъв определен фактор, който разнасяше болестта, и се заклех да го открия.

Още в началото разбрах, че не мога да очаквам почти никаква подкрепа от страна на местните здравни власти. По това време главен лекар на графството беше доктор Сноди, твърде самомнителен човек, който живееше в съседното градче Ноксхил. Този „знаменит“ лекар не беше от планинските части на Шотландия, а от граничните области, но се бе оженил в Ноксхил за богата, малко по-възрастна от него вдовица. След женитбата беше си поставил за цел да стане близък с „най-добрите“ семейства в графството. Носеше жакет и имаше закрито купе. На службата си бе почнал да гледа като на синекурна длъжност и не се тревожеше, че получава по петдесет лири годишно, освен заплатата, без да полага никакви усилия да ги заслужи.

Имаше нещо общо във всичките случаи на скарлатина, които срещнах, и то беше, че млякото идеше от чифлика Шохед, недалеч от Танокбре. Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че млякото от Шохед е разсадник на епидемията. Доказателства, разбира се, нямах, а само хранех подозрения, но това беше достатъчно да ме накара да действам. Сутринта на следващия вторник, когато минавах край чифлика, спрях кабриолета и влязох в двора.

Стопанството беше хубаво и спретнато, с бели варосани сгради, покрити с пълзящи рози, които вече бяха почнали да цъфтят. Всичко, докъдето стигаше окото, беше изрядно: дворът подреден, постройките солидни, а околните ниви обработени от усърдна и грижлива ръка.

Не беше никак чудно следователно, че Роб Хендри се гордееше толкова с това чудесно стопанство и с породистите си еърширски стада, които му носеха често награди на местните изложби. Познат сред населението като „Шохед“ по името на чифлика си, Роб беше забележителен човек — едър, здрав мъж, със сивочервеникава коса. В живота на Шохед съществуваха само две неща: чифликът, който бе добил по наследство от баща си, и младата му съпруга Джийн, за която се беше оженил наскоро и която, въпреки цялата си суровост, обожаваше открито.