Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Множество сплетни се разнасяха от уста в уста в Танокбре за чувствата на Шохед към младата му жена, която беше от скромен произход и е била доячка в собствената му ферма, преди Роб да сложи пръстен на ръката й. „Няма по-голям глупак от стария глупак!“ — обичаха да се шегуват приятелите му. Но Шохед не се тревожеше от тия сплетни и пренебрежително щракаше с пръсти — обичаен негов жест — пред очите на местните клюкари.

Когато почуках на боядисаната в яркозелен цвят врата, отвори ми самата Джийн и поклати усмихнато глава при моя въпрос.

— Не — отвърна тя. — Роб не е в къщи. Отиде на пазара в Ардфилан с няколко телета. Ще се върне чак следобед.

Беше хубава женичка, новата господарка на Шохед, закръглена и енергична, с розови бузи и чудесна медночервена коса, прибрана умело зад ушите. Не повече от двадесет и три годишна, тя имаше едновременно и невинен, и предизвикателен вид. Късата й шотландска пола разкриваше раираната фуста, а под грубите, домашно плетени чорапи се очертаваха добре оформени глезени; ръцете й бяха хубави и здрави, с навити над лактите ръкави. Докато я наблюдавах, застанала така на фона на това добре гледано стопанство, съмненията ми започнаха да се разсейват.

— Значи, Шохед не е вкъщи — рекох аз, за да спечеля време.

— Не — отговори тя, — но ще се върне към четири часа. Ще дойдете ли пак, или искате да му оставите някаква бележка?

Аз се поколебах.

— В действителност, мисис Хендри, аз идвам по една твърде неприятна работа. Тая епидемия на скарлатина… Както знаете, продължава да се шири и аз открих, че във всички случаи… как да кажа… млякото идва от Шохед. Искам да бъда съвсем откровен с вас. Бих желал да направя едно малко изследване и да проверя дали случайно заразата не се крие тука.

Въпреки мекия ми тон откровеното й изражение изчезна. Лицето й потъмня и тя отметна назад глава.

— Епидемията! — възкликна възмутено младата жена. — Да я свързвате… с нашето мляко! Слушайте, докторе, ако наистина идвате за това, по-добре е да говорите с господаря.

И без повече думи затвори рязко вратата под носа ми.

Обезсърчен от този неуспех и ядосан на себе си, без да зная защо, аз се върнах при кабриолета и продължих сутрешната си обиколка. Бях почти готов да се откажа от изследването, но в следващата къща, когато открих, че момчето на Прентис, един от моите болни от скарлатина, беше по-зле, а брат му се оплаква от типичните за това заболяване прояви, почувствах, че трябва да изясня работата докрай. И дори на обед, когато се върнах вкъщи, споменах на доктор Камерън за намеренията си. Той ме изслуша и сви уста в знак на съмнение.

— Може да се допусне, че заразата наистина идва от млякото, когато човек ви слуша — рече той бавно. — И все пак не ми се вярва. Шохед е образцов чифлик. — После добави: — Непременно идете и поговорете с него, но внимавайте в думите си. Роб е докачлив дявол и пламва лесно като барут.

Следобед отидох отново в Шохед и почуках на яркозелената врата. Никой не ми отвори и като си мислех, че Шохед може да е в мандрата, прекосих бавно двора, минах край плевните и влязох в помещението за преработка на млякото, но то се оказа празно. Тогава се отправих към краварника. Животните бяха току-що доведени за вечерното доене.

Облегнах се на вратата и заразглеждах хубавите охранени крави, които, дишайки спокойно, заемаха сами обичайното си място. Дейвид Ор, краварят, или Дейвид — както бе известен в околността — взе трикракото столче, седна до първото животно и започна да го дои.

Наблюдавах като омагьосан Дейвид, който имаше болнав и бледен изглед, а около врата си беше навил парче червен фланелен плат.

Приближих се предпазливо към него и го поздравих.

Той вдигна към мене простодушните си очи на селяк и каза:

— А, вие ли сте, докторе! Не знаех, че сте тука. Искате ли чаша мляко?

Поклатих глава, без да се усмихна.

— Днес няма да пия мляко, Дейвид. — После посочих с привидна нехайност фланеления парцал и попитах: — Какво ти е на врата?

Дейвид престана да дои и се засмя смутено.

— О, нищо, съвсем нищо. Преди няколко седмици ме боля гърло и още се чувствам малко разнебитен, но всъщност ми няма нищо.

Присвих очи.

— Гърло! — повторих аз като ехо. После попитах бавно: — Имаше ли някакъв обрив — когато те болеше гърло, Дейвид?

— Обрив? — повтори глупаво той. — Какво, за бога, означава това?

Трябваше да му обясня и да го разпитам още по-подробно. После неочаквано спрях очи на ръцете на Дейвид и замръзнах на мястото си. Нямаше защо да търся повече. Отговорът беше написан ясно тъкмо върху тия ръце, които дояха усилено кравата; от тях се лющеха мънички люспици кожа!