Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Откога се чувства зле, Лаклан?

— От два дена, докторе, но не смятахме, че е дифтерит…

— Да, да, Лаклан. Дифтерит! Точно така, точно така! — Последва мълчание. — Как дойде?

— Пеша, докторе, не е толкова далече.

Не било далече! От Инвербег до Танокбре беше седем мили.

Камерън потърка бавно бузата си.

— Добре, Лаклан. Не се тревожи. Върви сега с Джанет да изпиеш чаша чай, докато приготвят кабриолета.

Човекът излезе и в стаята настъпи мълчание. Камерън замислено бъркаше чая си. След малко каза почти с извинение:

— Не мога да се държа сурово с тоя беден дявол. Това е слабост, която просто не съм в състояние да преодолея. Той ми дължи за последното раждане на жена си, обаче никога няма да ми плати. Но сега ще извадя кабриолета, ще мина седем мили, за да прегледам детето и ще пропътувам обратно същото разстояние! И какво, мислите, ще отбележа в сметката му? Един шилинг и седем пенса — ако не забравя. Но какво значение има дали ще забравя? Той няма да ми даде нита едно пени. О, дявол да го вземе! Какъв живот за човек, който обича цигулки.

Последва ново мълчание. След малко се осмелих да предложа:

— Да отида ли вместо вас?

Камерън отпи голяма глътка чай. Дяволитото пламъче отново се появи в очите му.

— Виждам, имате чудесна нова черна чанта, там на канапето, съвсем нова и лъскава, със слушалка и всички тия модерни инструменти, хубави и съвършени! Нищо чудно да изгаряте от желание да ги използвате. — После ме погледна право в очите. — Добре, можете да отидете. Но нека да ви предупредя, моето момче, че в практика като моята не чантата, а човекът е важен! — Камерън стана. — Вървете тогава, а аз ще прегледам пациентите в кабинета. Но за всеки случай вземете малко антитоксин. Ще го намерите на дясната полица в задната стая. Ето. Ще ви покажа. Не искам да минете седем мили, за да откриете може би някакъв тежък случай на дифтерит и да се връщате за медикаменти.

Кабриолетът ме чакаше пред предната веранда. Лаклан седеше вече на задната седалка, а Джеми, кочияшът, стоеше с мушама в ръце. Тръгнахме във влажната нощ, сподирени от ревящия вятър. В селото валеше силно, но когато прекосихме моста и се закатерихме по хълма, дъждът се превърна в порой. Бурята шибаше в лицето ни с бясна сила.

За петнадесет минути се измокрих цял; шапката ми просто тежеше от вода, по врата ми се стичаха струйки, а от скъпоценната ми чанта, която държах на коленете си, се издигаше пара като от мокър тюлен. Щеше ми се да прокълна и времето, и професията си, и самия Камерън. Но стиснах зъби и не казах нищо.

Пътуването беше лошо, много лошо. Пътят бе тъмен, а фенерите на кабриолета бяха така опръскани с кал, че Джеми едва успяваше да задържи коня в права посока. Далеч вдясно, зад елхова горичка, мъждукаха светлините на Дарок, мътни и враждебни, а наляво, изтегната като туловището на огромен звяр, лежеше безформената маса на Ардфиланските хълмове. Пътувахме мълчаливо сред смолисточерния мрак и дъжда. След известно време до слуха ни долетя пляскане на вода в някакъв невидим бряг.

— Езерото! — обясни Джеми. Това бяха единствените думи, произнесени по пътя.

Тъмното шосе се виеше вече край гневните води на скритото в мрака езеро. Три мили по-нататък завихме рязко наляво и най-после спряхме пред някакъв малък чифлик, в който светеше само един прозорец — самотен и загубен сред огромната мокра пустош.

Слязохме от кабриолета и жената на Лаклан ни отвори вратата. Тя приличаше на момиче въпреки безформената престилка от зебло и грубите обуща. На шията й бе паднала небрежна къдрица, а очите се открояваха тъмни и младежки на загриженото бледо лице. Тя ми помогна мълчаливо да съблека мокрото си палто; после, все така безмълвно, ми посочи с тревожен поглед кухненското легло. Приближих се до него, шляпайки с калните си обувки по каменния под.

Едно тригодишно момченце се мяташе под единственото одеяло; челото му беше потънало в пот, а лицето бе станало мораво от мъчително дишане. Поисках лъжичка, но не я използвах; само натиснах с пръст езика на детето. Да! Цялото гърло беше покрито с дебела, зеленикавобяла ципа. Дифтерит!

— Направих му малко каша, докторе — промърмори майката, — но изглежда, че не я… че не я харесва.

— Детето не може да преглъща — обясних й аз. Гласът ми прозвуча студено, дори сурово поради нервността ми.

— Зле ли е, докторе? — прошепна тя с ръка на гърдите.

„Зле! — помислих си аз и заопипвах пулса на детето. — Тя дори не съзнава колко е зле!“ Наведох се и прегледах малкия основно. Нямаше никакво съмнение — детето умираше. „Колко е ужасно — казах си аз неволно, — че това е първият ми случай!“